Уилям Дийл - Машината на Шарки

Бърнс бе очарован от гледката. Това бе онзи Китай, който си бе представял.

Шофьорът застана до него и посочи пристана, до който водеха бетонните стълби точно под тях. Няколко сампана обикаляха около него.

— Трети кей — каза шофьорът.

— Отлично. Какво ви дължа?

— Седем долара — отвърна шофьорът.

Бърнс му даде осем с думите „Dor jay“ и шофьорът се усмихна в неловкия си опит да му благодари, поклони се, каза „Dor jeh“ и изчезна.

Бърнс отиде до стената на източния край на пристана и зачака. В 12:05 златистокафяв ролс, излъскан като огледало, спря до кея. Мъжът, който излезе от него, бе висок, но фигурата му издаваше първите признаци на затлъстяване. Носеше бял ленен костюм и шарена риза, разкопчана около врата. Оредяващата му коса бе русолява, носеше буйни мустаци и тъмносини слънчеви очила. Вървеше с бастун от излъскано тиково дърво, чиято дръжка представляваше глава на дракон, изработена от злато. Мъжът пое надолу към трети кей. Ролсът над него изчезна по пътя.

Бърнс изчака да се изнижат цели десет минути, като наблюдаваше пътя към стълбите и целия пристан. Накрая, убеден, че мъжът не е бил проследен, той се върна до стълбището и слезе към пристана.

Високият мъж стоеше на ръба на водата и се пазареше с някаква престаряла и беззъба старица, застанала на кърмата на една от лодките. Малко дете в краката й си играеше с празна бутилка от сода. Мъжът и бабата, изглежда, бяха завързали сериозен спор.

— Gow, gow — викна старицата с измъчен от годините глас.

Високият мъж поклати глава:

— Tie goo-why. Laok.

— Laok. Laok! Hah! Um ho gow gee aw! — изпрати му тя гневен поглед.

Мъжът се разсмя. Бърнс застана зад гърба му и каза:

— Защо спорите с тази стара вещица? Толкова много лодки има наоколо.

Големият мъж подскочи и се извърна бързо, стреснат от думите. Той бе близо до Бърнс и двамата мъже за известно време се взираха един в друг. Накрая сянка от усмивка пробяга по устните на големия мъж и той каза:

— Тя ми казва да престана да я тормозя, след като предлагам толкова малко. Това е част от играта тук, senhor. Тя иска девет долара, аз предлагам шест. Накрая ще се договорим за седем и ще й дам два бакшиш.

Мъжът говореше с акцент, който изглежда бе отчасти испански, отчасти немски.

— Gay doa cheen — викна пак старицата. — Um goy?

— Chut — отвърна големият мъж.

Старицата продължи да негодува, мърморейки. Изглеждаше обидена. Не спираше да нарежда и да сочи към детето. Накрая му направи знак да се качва на лодката.

— Ще наемете ли сампан? — запита големият мъж. — Бихме могли да пътуваме заедно.

— Нямам нищо против — каза Бърнс.

Високият мъж протегна длан към него:

— Казвам се Виктор Де Лароза.

— Хауърд Бърнс — стиснаха си ръцете те.

— Тръгнал съм към Тай Так — каза Де Лароза. — Най-добрият плаващ ресторант в града.

— Какво съвпадение — отвърна Бърнс. — Аз също.

— Чудесно. Турист ли сте?

— Да — отговори Бърнс.

— Тогава бих могъл да ви препоръчам някои ястия. — Де Лароза извади от джоба си седем хонконгски долара и ги подаде на жената. Тя ги преброи и му изпрати още един свиреп поглед.

— Aw tsung nay — процеди тя.

Де Лароза се засмя:

— Казва, че ме мрази. Когато й дам бакшиша, ще ми каже, че ме обича.

Бърнс се качи на сампана и се насочи към седалката в средата на лодката. Трябваше да се наведе и предпазливо запристъпва напред, търсейки опора в бордовете на малката лодка. Де Лароза го последва, изправен и със самоуверена походка.

— Добре го правите — каза му Бърнс.

— Но! — подвикна старицата и нададе кратък кикот.

— „Добре“, казва тя — обясни Де Лароза. — И аз бях като вас в началото, прекалено предпазлив. А тя е най-старата от всички старици тук. Jung-yee Pau Shaaukiwan, прабабата на Шайкиуан.

— Шайкиуан е наколното китайското селище тук, от югоизточната страна на острова. Никой не е виждал по-голяма мизерия от тамошната.

Старицата продължаваше да стои на кърмата и придвижваше сампана с тънките си като вейки ръце, като го направляваше майсторски между стотиците други лодки към обширните води на залива. На запад пред тях се виждаше големият триетажен кораб, напомнящ пагода с разперените си над водата стрехи, целия в яркочервено и жълто под силните слънчеви лъчи.

— Това е Тай Так — каза Де Лароза. Зад него бебето започна да удря празната бутилка по дъното на лодката.

— Подходящо място за гледане на дете — каза Бърнс. — Какво ще стане, ако това нещо вземе та се преобърне?

— И тя, и детето вероятно ще се удавят. Той е внук. Тя се грижи за него, докато дъщеря й работи в някой от бардаците в Уест пойнт, стария град. Когато порасне малко, ще го продадат.