Уилям Дийл: Машината на Шарки

— Вампир две, тук Вампир едно, директно за Ангел. Много е високо, много е високо, трябва да се сниши, вятърът…

Твърде късно. Бомбардировачът ехтеше над главата му. Секунда по-късно той чу мекия плясък, с който първият парашут се отвори, после още един, още един…

Едва тогава Коригън започна с болезнен ужас да осъзнава, че дочутата от него пукотевица не идваше от самолетните двигатели. Това бе стрелба. Стрелба откъм позициите на Вампир едно на километър от тях, от другата страна на езерото.

Огънят на залповете прорязваше черното небе, насечен смях на германска картечница екна рязко от там, после далечен предсмъртен писък, после кух гръм от взривена граната. Фредо и Сепи, озарени от злия, червен поглед на сигналните огньове, се извърнаха рязко и хукнаха обратно към шашките, за да хвърлят пясък отгоре им.

Първият парашут полюшваше тежкия товар под себе си като сива призрачна птица, докато не падна с плясък в езерото. Сандъкът потъна моментално.

— Вампир едно, Вампир едно, какво става тук, по дяволите? — изкрещя Коригън в микрофона.

— Бандити. Нападнаха ни банди…

Взрив прекъсна връзката. Огнен език плъзна нагоре по черното небе и изчезна. После картечница затрака на не повече от двайсет метра от тях и хукналият Фредо подскочи покосен във въздуха. Гърбът му се изви, от разкъсаното му сако хвръкнаха парчета плат. Падна по очи, прострял ръце напред, завъртя се по гръб и замря, както бе усукал крака. Сепи се обърна и хукна надолу към Фредо.

— Не! — изкрещя Коригън. Твърде късно. Картечницата отново затрака. Куршуми пробождаха пясъка около Сепи и след миг откъснаха краката му. Той изпищя и падна, полази по земята, изправи се на колене и бе хвърлен обратно назад, за момент подхвърлен като парцалена кукла във въздуха, преди да се струпа в безжизнена купчина на земята, докато пясъкът около него вреше в смъртоносни гейзери.

Някои от сигналните огньове продължаваха да горят зад Коригън, но той не можеше да губи повече време. Нагоре по брега нови взривове разтърсиха нощта, още пламъци зализаха нощното небе. Картечен откос разби радиостанцията на парчета. Коригън се обърна и хукна приведен към безопасността на тъмнината. Свали малкия автомат и даде няколко откоса зад себе си, докато бягаше. Вече почти бе стигнал до върха на хълма, на ръба на трептящата червена орбита на сигналните огньове, когато усети как нещо проби ризата му и огън подпали вътрешностите му.

Олюля се, но не падна, достигна малкия синор и се преметна зад него, докато ново ято куршуми задъвка земята на сантиметри зад него. Болката заля цялото му тяло, сряза дробовете му, преля от гърдите му.

— ААААААХ, ПО ДЯВОЛИТЕ! — изкрещя той и пропълзя обратно до върха на синора, положи автомата на земята и опря приклада до бузата си. Под него сенки на човешки фигури плъзнаха към незагасените огньове. Коригън притисна спусъка. Оръжието гръмна в ушите му, разтресе го цял, размеси болките в тялото му, но той не спираше да стреля и да крещи. Една от фигурите се завъртя и падна, после още една. Трета се обърна рязко и се затича към тъмнината. Коригън насочи автомата към нея и видя как мъжът, покосен от рояка куршуми, литна за миг над земята в танца на смъртта. Той не спираше да стреля, разкъсваше с метал трите трупа, докато цевта на автомата му се нагорещи така, че повече не можеше да я държи. Изправи се с мъка на крака, извади от джоба на куртката оризовата хартия и я натъпка в устата си, почувства как картата се топи в слюнката му и хукна.

Нямаше представа колко време бяга, знаеше само, че всяка стъпка бе по-трудна от предишната и с всяка крачка болката го срязваше още по-дълбоко. Усещаше, че започва да повръща, плюеше на бегом, но не спря. Спомени го върнаха обратно в момчешките му дни на скаут и около него екна пак равномерното скандиране от кросовете на отряда им: „Бягай вън, мръсен въздух, влизай вътре нов и чист“, и този рефрен го крепеше.

Тъмнината го погълна. Спъна се, олюля се, падна, усети как остри камъни захапаха коленете му, но не им обърна внимание. „Бягай вън, мръсен въздух, влизай вътре, нов и чист“, изправи се на крака и пак хукна. „Бягай вън, мръсен въздух, влизай вътре, нов и чист“, вече тичаше през черна дупка със затворени очи, когато се удари фронтално в някаква стена, усети как челото му се пръска като домат и той отскочи назад, сядайки неволно на земята. Тогава го обзе някаква лудост. Извади автоматичния си пистолет от кобура и заслепен от ярост започна да стреля и стреля по стената, после без никаква причина започна да се кикоти. Седнал на земята, прострелян в хълбока, с разбито чело и с подскачащ в ръката пистолет, изгубен насред непозната страна и сам, абсолютно сам, на косъм от озъбената челюст на смъртта, Коригън се тресеше от смях, докато смехът му се превърна в плач. За пореден път той се изправи на крака, заопипва стената, люшна се към ъгъла й и след завоя почувства ръждив метал под пръстите си. Вдигна резето и влезе вътре, затвори вратата и се облегна на нея.