Кристофър Прист - Машината на пространството

Картината, която ме заобикаляше, бе съвършено различна от блъсканицата и миризмите на Лондон; колкото и да обичах живота в столицата, притискащите те отвсякъде тълпи, шумът от движението по улиците, лепкавият и влажен дим от фабриките, който винаги се носи над покривите, неусетно те потискат. Истинско откритие бе за мен това толкова близо до центъра на Лондон място, радващо се на изящност, за чието съществование бях така често склонен да забравям.

Продължих разходката си по пътеките край реката, след което бавно се върнах в града. Намерих един отворен ресторант и си поръчах стабилен обяд. Нахраних се добре и сещайки се, че съм забравил да проверя разписанието на обратните влакове за Лондон, се върнах пак на гарата.

Най-сетне стана време да потегля към Хълма Ричмънд; прекосих отново градчето и стигнах до един кръстопът, откъдето се отклоняваше пътят за Ричмънд Бридж. Оттук тръгнах по тесен път, който водеше към Хълма. Докато вървях нагоре, от едната ми страна се редяха къщи; в подножието на Хълма сградите бяха разположени една над друга с по един-два магазина сред тях, а на края имаше кръчма „Кралица Виктория“, доколкото си спомням; оттук нагоре стилът и класата на сградите рязко се променяха.

Някои от тях бяха разположени много навътре от пътя и почти не се виждаха, скрити от гъстите дървета. Отдясно се простираше парк с още повече дървета, а колкото по-високо се изкачвах, толкова по-добре пред мен се разкриваше гледката на извиващата се сред ливадите на Туикнам Темза. Мястото бе изумително красиво и спокойно.

На върха на Хълма пътят се превърна в прорязан от коловози друм, водещ през портата на Парка навътре, в самият Ричмънд Парк, където се изгубваше. От това място започваше по-тясна, водеща напряко през Хълма пътека, по която тръгнах. Не мина много и на една от портите видях надпис, изсечен във варовиковите колони: „Рейнолдс Хаус“. Разбрах, че най-сетне към пристигнал.

Алеята към вътрешността беше кратка, но описваше буквата S и от портата домът не се виждаше. Тръгнах по нея, не пропускайки да забележа, че дърветата и храстите, покрай които минавах, бяха оставени да растат на воля. На места растителността бе така избуяла, че по алеята беше останало място, колкото да мине само една карета.

Най-неочаквано пред мен изникна къщата, която веднага ме порази с размерите си. Нямам опит в преценката на такива неща, но централната част на сградата ми се стори поне стогодишна; от двете й страни се издигаха две големи и по-модерни крила; в единия край на двора видях дървено стъклена конструкция, която приличаше на оранжерия.

Храсталаците в непосредствена близост със сградата бяха изчистени и на тяхно място по продължение на цялата къща се простираше добре поддържана зелена морава.

Докато разглеждах отдалеч къщата, забелязах, че главният вход е скрит под стъкления навес и се отправих право натам. Наоколо бе тихо и не се виждаше жива душа, нямаше никакви признаци на живот и зад прозорците.

Когато минавах край подобната на оранжерия пристройка, зад едното от стъклата до мен изведнъж достигна остър звук от рязане на метал, съпроводен от жълт пламък. За част от секундата зърнах осветения от фонтан искри силует на някакъв мъж, наведен напред. Скоро стърженето престана и вътре отново всичко потъна в мрак.

Натиснах електрическия звънец до вратата и след няколко минути пълничка жена на средна възраст в черна рокля и бяла престилка ми отвори. Свалих шапката си.

— Мога ли да видя мис Фицгибън? — попитах аз и влязох вътре. — Мисля, че ме очаква.

— Имате ли визитна карта, сър?

Посегнах да извадя картата си на търговски пътник, но се сетих, че всъщност посещението ми е по-скоро частно.

— Не, но можете да кажете, че е пристигнал мистър Едуард Търнбул.

— Почакайте, ако обичате.

Тя ме въведе в приемната и затвори вратата зад мен.

Вероятно съм се качвал прекалено енергично по склона на Хълма, защото усетих, че здравата съм се разгорещил, а лицето ми е покрито с пот. Побързах да попия влагата с носната си кърпа и да се успокоя, след което огледах стаята с надеждата, че по мебелировката ще мога да отгатна вкусовете на сър Уилям. Стаята беше почти празна. Пред камината стоеше малка осмоъгълна масичка, от двете страни на която бяха поставени два овехтели фотьойла и като изключим пердетата и килима, вътре нямаше нищо друго.

Скоро прислужничката се върна.

— Бихте ли ме последвали, мистър Търнбул — каза тя. — Куфара си може да оставите тук.