Кристофър Прист - Машината на пространството

Най-неочаквано за себе си открих, че се засмивам, макар че вътрешно бях страхотно притеснен и твърде развълнуван.

— Бих искал да чуя поне част от тези подробности — смело се обадих.

— Моля ви сър, а моята свенливост? — възрази Амелия и миглите й затрепкаха патетично, след което младата жена гръмко се засмя. — Любопитството й беше задоволено и установила, че съм тръгнала по „наклонена плоскост“, тя побърза да излезе от стаята ми, с което всичко приключи. Напуснах хотела колкото се може по-бързо. Благодарение на успиването и разговора си с мисис Ансън бях закъсняла вече за уговорената среща във фабриката и не успях да дойда да обядвам с вас. Много моля да ме извините.

— Моля ви, няма нищо — успокоих я аз, чувствайки се извънредно доволен от себе си, независимо от това, че скандалната ми репутация бе плод на измислица.

Седяхме един до друг на тревата, подпрели гърбове на дънера на високо дърво, а велосипедите бяхме облегнали на друг близък ствол. Недалеч от нас две момченца в матроски костюмчета се опитваха да накарат платноходката, с която си играеха, да заплува по повърхността на езерото. Бавачките им ги наблюдаваха спокойно.

— Да се разходим още малко — предложих аз. — Ще ми се да разгледам парка и по-нататък.

Скочих на крака и протегнах ръце да помогна на Амелия да стане. Яхнахме велосипедите и поехме срещу вятъра по посока на Кингстън на Темза.

Известно време натискахме педалите спокойно, но пред едно леко възвишение Амелия извика:

— Хайде да се състезаваме!

В следващия миг тя вече беше на няколко метра пред мен.

Завъртях педалите по-бързо, но не можех да постигна много голяма скорост — към насрещния вятър се прибави и наклонът. Амелия продължаваше да държи преднина.

— Хайде де! Не си давате труд! — извика тя и увеличи разстоянието помежду ни.

Натиснах педалите и успях да я стигна, но най-неочаквано тя отиде далеч напред. Станах от седлото и напрегнах всички сили, за да стопя разликата, но въпреки усилията ми Амелия все успяваше да бъде с по няколко ярда пред мен. Изведнъж, сякаш уморила се да си играе с мен, тя рязко се отдалечи напред и като подскачаше по неравностите на пътя, с риск да се обърне, бързо изкачи възвишението. Разбрах, че никога няма да мога да я настигна, и се отказах от неравното състезание. Гледах я как лети пред мен… едва тогава с огромна изненада осъзнах факта, че тя седи съвсем спокойно на седлото и доколкото можех да видя, въртеше педалите с удивителна лекота, сякаш велосипедът се движеше по инерция.

Смаян наблюдавах изумителното явление, докато Амелия прехвърли билото на хълма със скорост, очевидно надминаваща двадесет мили в час, и се изгуби от погледа ми.

Продължавах да въртя педалите ядосано: чувствах се засегнат и гордостта ми беше наранена. Стигнах върха на възвишението и на няколко ярда пред мен забелязах Амелия. Беше слязла от велосипеда си, който лежеше на земята, а предното му колело все още се въртеше. Момичето седеше на тревата до него и весело се засмя при вида на разгорещеното ми и изпотено лице.

Захвърлих своя велосипед до нейния и се отпуснах тежко на земята.

— Вие мошеничите! — заговорих аз пръв.

— И вие можехте да го направите — възкликна тя, като не спираше да се смее весело.

Извадих носна кърпа и попих потта от лицето си.

— Това не беше истинско състезание. Нарочно ме унизихте.

— О, Едуард! Не го взимайте толкова присърце! Просто исках да ви покажа нещо.

— Какво? — сърдито попитах аз.

— Моя велосипед. Не забелязвате ли нещо по-особено в него?

— Не! — троснато отвърнах аз.

— Нещо в предното колело не ви ли прави впечатление?

— Продължава да се върти.

— Защо не го спрете?

Протегнах ръка и улових гумата, но тя се въртеше така бързо, че ме опари.

— Какво значи това? — попитах аз, напълно забравяйки лошото си настроение.

— Едно от изобретенията на сър Уилям — отговори тя. — И вашият велосипед е снабден със същото.

— Но как действа? Нагоре по склона се движехте сякаш по инерция. Това противоречи на всички закони на физиката.

— Ето погледнете.

Амелия улови кормилото на своя велосипед. Направи някакво особено движение с ръка и предното колело спря. Сетне вдигна велосипеда.

— Тук отдолу — посочи тя между гумената ръкохватка на дръжката и лоста за спирачката; забелязах малко парче слюда. — Бутвате с пръст пластинката напред и…

Велосипедът потегли, но Амелия вдигна предното колело от земята и то продължи да се върти във въздуха.