Кристофър Прист - Машината на пространството

— Ще се надбягваме ли, или ще караме нормално — попитах аз, без да имам особено предпочитание към едното или другото, защото нямах нищо против тази почивка в сянката на дърветата.

В парка все още бе слънчево и топло, от време на време ниско над земята се вдигаха облаци горещ прах.

— Ще яздим спокойно — категорично заяви Амелия. — А то иначе човек не прави никакво физическо усилие.

— Освен това ще бъдем малко по-дълго време заедно — обадих се аз. — Ще се видим ли и друг път, Амелия? Искам да кажа, ще излезем ли и друг път на разходка с велосипеди?

— Надали ще е възможно всяка седмица — каза тя. — Понякога се налага да работя и в почивните дни, а често се случва и да пътувам.

Усетих, че при мисълта за пътуванията й със сър Уилям ме прободе болка на безпричинна ревност.

— А когато сте тук, ще можем ли да излизаме с велосипеди?

— Ако ме поканите — каза тя.

— Ще ви поканя.

Яхнахме велосипедите и първо се върнахме до мястото, където бях изгубил шапката си. Тя лежеше непокътната на земята. Вдигнах я и я нахлупих до очите си.

До дома на сър Уилям стигнахме без особени премеждия, потънали в мълчание. Бях проумял истинската причина за посещението си в Ричмънд парк този следобед; макар всичко онова, което знаех за него, да продължаваше да вълнува ума ми, тук ме бе довело не желанието да се запозная с него. Сега с радост бих заменил предстоящата ни среща за час, два, дори за цяла вечер само с Амелия.

В градината на сър Уилям влязохме през ниска порта в оградата досами изоставената летяща машина. Закарахме велосипедите в пристройката.

— Ще отида да се преоблека — обърна се към мен Амелия.

— И така изглеждате прекрасно — отговорих аз.

— А вие? Нима смятате да се явите пред сър Уилям с покрит с треви костюм? — и тя издърпа изпод яката на жакета ми, мушнал се по непонятен за мен начин, стрък трева.

В къщата влязох през френския прозорец и Амелия натисна звънеца. След миг се появи прислужник.

— Хилиър, това е мистър Търнбул. Той ще пие с нас чай и ще остане за вечеря. Не бихте ли му помогнали да се освежи?

— Разбира се, мис Фицгибън — отговори той и се обърна към мен. — Ако обичате, сър, оттук.

Той ми даде знак да го последвам и тръгнахме по един коридор. След малко гласът на Амелия ни догони.

— Хилиър — извика тя, — бихте ли предупредили мисис Уотчетс, че след десет минути ще сме готови за чая и ще го пием в салона за пушене?

— Да ма’м.

Хилиър ме заведе до тясна баня на първия етаж, където бяха оставени сапун и пешкири, и докато се миех, той взе жакета ми, за да го изчетка.

Салонът за пушене, неголяма стая на приземния етаж, беше приятно подреден и по всичко личеше, че обитателите на дома често седят тук. Амелия вече ме очакваше; вероятно забележката ми за външния й вид я беше поласкала, защото не беше се преоблякла, а върху блузата бе сложила късо жакетче.

Настанихме се около малка осмоъгълна маса, върху която бе нареден порцеланов сервиз за чай, и зачакахме да се появи сър Уилям. Съдейки по часовника върху полицата над камината, минаваше 4,30 и Амелия повика мисис Уотчетс.

— Ударихте ли гонга за чая? — попита я Амелия.

— Да, ма’м, но сър Уилям е все още в лабораторията си.

— В такъв случай може би ще му напомните, че имаме гост за чая.

Мисис Уотчетс излезе от стаята, но само миг или два по-късно от един от отдалечените ъгли на салона се чу шум от хлопване на врата и към нас забързано приближи висок, добре сложен мъж. Беше по риза и жилетка, с преметнато на ръката сако. Той се опитваше вървешком да свали надолу навитите си ръкави и едва когато дойде съвсем близо, погледна към мен. Изправих се веднага.

— Тук ли е сервиран чаят? — попита той Амелия. — Почти свърших.

— Сър Уилям, ако си спомняте, бях ви споменала за Едуард Търнбул.

Той ме погледна за втори път.

— Търнбул? Приятно ми е. — И като махна нетърпеливо с ръка, допълни: — Моля седнете! Амелия, помогни ми да се справя с този ръкавел.

Протегна ръка към нея и тя закопча копчето. Сетне подаде и другия си ръкав. Сър Уилям облече сакото и се приближи до полицата над камината. Взе една от оставените там лули и я натъпка добре с тютюн.

Чаках неспокойно; питах се дали фактът, че е на прага да приключи работата си, не показва, че съм избрал неподходящ момент за посещение.

— Какво ще кажете за този стол, Търнбул? — попита ме той, без да се обръща.

— Настанете се удобно — обади се Амелия. — Не стойте на ръба.

Подчиних се и в същия миг усетих, че материята, от която бяха направени възглавниците, се огъна под мен така, че те приеха формата на тялото ми. Колкото повече се отпусках назад, толкова повече усещах как ме обгръщат.