Кристофър Прист - Машината на пространството

Изправих се и отстъпих една-две крачки назад. Оттук устройството отново заприлича по-скоро на часовников механизъм, колкото и невероятен да беше.

— Прекрасно е — обадих се най на края аз и забелязах, че Амелия също не откъсва поглед от кутията.

— Вие, млади човече, сте един от първите хора на тази земя, който вижда механизма, способен да прекоси четвъртото измерение.

— А той наистина ли ще действа? — попитах го аз.

— Да, ще действа. Изпробван е вече. Тази „машинария“ в зависимост от моя избор ще пътува напред или назад във времето.

— Защо не го демонстрирате, сър Уилям? — обади се Амелия.

Той не отговори, а се облегна назад в стола си. Със застинало на лицето замислено изражение мъжът не откъсваше очи от необичайното устройство. В тази поза той остана повече от пет минути и въпреки че до този момент ни бе демонстрирал искрено внимание, сега сякаш не съществувахме за него. Той отново се наведе напред и внимателно разгледа своето творение. Понечих да се обадя, но Амелия ми даде знак и аз също потънах в мълчание. Сър Уилям вдигна изобретението си, така че светлината от прозореца да падне върху него. Протегна ръка, за да докосне сребърното зъбчато колело, поколеба се и постави отново механизма на масата. Миг след това седеше облегнат назад в креслото си и наблюдаваше съсредоточено своето творение.

Този път той не помръдна в продължение на десет минути; започна да ме обзема безпокойство, питах се дали ние с Амелия не му пречим.

Най на края сър Уилям постави механизма обратно в кутията. Чак тогава се изправи.

— Трябва да ме извините, мистър Търнбул — каза той. — Току-що ми дойде на ум идеята за една малка промяна.

— Може би е по-добре да си вървя, сър?

— Съвсем не! Съвсем не!

Сър Уилям хвана здраво кутията и с бързи стъпки излезе от стаята. Зад него вратата шумно се хлопна.

Погледнах Амелия и тя ми се усмихна, с което атмосферата в стаята веднага се разведри.

— Ще се върне ли? — попитах я аз.

— Не вярвам. Последния път, когато го видях да се държи така, той се затвори в лабораторията си в продължение на четири дни и освен мисис Уотчетс никой не го видя.

Амелия повика Хилиър и прислужникът запали лампите в стаята. Макар незалязло още, слънцето се бе скрило зад дърветата пред къщата и в стаята пролазваха сенки. Мисис Уотчетс влезе да прибере чашите и подноса. Чак тогава разбрах, че съм изпил само половината от чая си и на бърза ръка изгълтах останалото. Бях ожаднял от разходката с велосипеди.

Щом останахме сами, попитах:

— Той луд ли е?

Амелия се беше заслушала в нещо и не отговори, само ми даде знак да мълча… Само пет секунди по-късно вратата рязко се отвори и на прага се появи сър Уилям с връхно палто в ръка.

— Амелия, отивам в Лондон. Хилиър ще ме закара с файтона.

— Ще се върнете ли за вечеря?

— Не… ще остана там цялата вечер. Тази нощ ще спя в клуба.

Сетне се обърна към мен с думите:

— В разговора ми с вас, Търнбул, най-неочаквано се роди една идея. Благодаря ви, сър.

Сър Уилям напусна стаята също така стремително, както бе връхлетял и скоро чухме гласа му в хола. След няколко минути по покритата с чакъл алея отвън се разнесе шумът от приближаването на файтон.

Амелия отиде до прозореца и остана да гледа навън, докато прислужникът подкара коня надолу по алеята, след което се върна на мястото си.

— Не, сър Уилям не е луд — каза тя.

— Но той се държи като душевно болен.

— Вероятно отстрани изглежда така. Убедена съм, че той е гений; а не виждам голяма разлика между двете.

— Разбирате ли неговата теория?

— До голяма степен. Това, че за вас е непонятна, не е свързано с умствените ви възможности. Тя до такава степен е ясна на сър Уилям, че когато я обяснява другиму, той неволно пропуска много от фактите. Още повече той не ви познава, а рядко е спокоен, когато не го заобикалят познати нему хора. Сър Уилям има няколко приятели в Линиън, неговия клуб в Лондон, и те са единствените хора, които са го виждали да се държи естествено и спокойно.

— В такъв случай може би не биваше да го принуждавам да говори.

— Не, той е напълно завладян от идеята си; ако не бяхте проявил интерес, той сам щеше да ви разкаже за нея. Всички около него трябва да минат през това. Дори мисис Уотчетс е изслушвала два пъти теорията му.

— Тя разбира ли я?

— Мисля, че не — каза Амелия и се усмихна.

— Значи не мога да очаквам някакви разяснения от нея. Ще трябва вие да ми обясните.