Кристофър Прист - Машината на пространството

— Този стол е направен по мой проект — каза сър Уилям, като се извърна и пристъпи към нас, поднасяйки запалена клечка кибрит към лулата си. Сетне, сякаш без особен интерес попита: — В същност с какво се занимавате?

— Аз ли, ами…?

— В коя област на науката работите? Учен сте, нали?

— Сър Уилям — обади се Амелия, — ако си спомняте, бях ви споменала, че мистър Търнбул се интересува от автомобилизъм.

Чак тогава се сетих, че куфарчето ми с мострите все още е в хола, там, където го оставих при пристигането си.

Сър Уилям ме погледна отново.

— Автомобилизъм ли? За млад човек не е лошо. Боя се, че за мен това е вече отминал период. Разглобих колата си, защото частите й ми бяха много по-необходими в лабораторията.

— Но модата на автомобилите тепърва започва, сър — отговорих аз. — И в края на краищата в Америка…

— Да, да, но аз съм учен, Търнбул. Автомобилизмът е само едната страна от цяла една нова област на изследване. Намираме се пред прага на двадесетия век, а това ще бъде векът на науката. Няма граници за нейните възможности.

Докато говореше, сър Уилям гледаше някъде над главата ми. Пръстите му неспокойно въртяха угасналата клечка кибрит.

— Съгласен съм, сър, наистина много хора се интересуват от този проблем.

— Да, но намирам, че интересите им са отправени в погрешна посока. Общо взето, научната мисъл е насочена към усъвършенстване на онова, което вече е направено. Става дума за влакове, развиващи голяма скорост, и кораби с по-голяма водоизместимост. Убеден съм, че скоро всичко това ще бъде отживяло. Към края на двадесети век, Търнбул, човекът ще пътува така свободно между планетите на Слънчевата система, както сега пътува до Лондон. Ще познаваме населението на Марс и Венера така, както познаваме французите и немците. Смея да кажа дори, че ще пътуваме и по-далеч… оттатък звездите на Вселената!

В този момент мисис Уотчетс влезе в стаята със сребърен поднос, натежал от чайник, каничка с мляко и захарница. Искрено се зарадвах от появяването й, защото поразителните идеи на сър Уилям, съчетани с неспокойното му държане, бяха повече, отколкото можех да понеса. Стори ми се, че той също се зарадва от това, защото щом прислужничката постави подноса на масата и започна да налива чая в чашите ни, сър Уилям отстъпи назад и застана до ръба на полицата над камината. Започна да разпалва наново лулата си, а през това време аз успях да го разгледам за първи път, без да се отвличам от поведението му.

Както вече казах, той беше висок и едър мъж, но най-поразителното в него беше главата му. Голяма, с бледо лице и сиви очи. Косата му беше пооредяла по слепоочията, но на темето беше гъста и рошава, и това правеше главата му да изглежда още по-внушителна, а гъстата брада подчертаваше бледостта на лицето.

Съжалих, че не го заварих в по-спокойно разположение на духа, защото за няколкото минути, през които беше в стаята, той успя да наруши приятното усещане на спокойствие, което се бе възцарило, докато бяхме сами с Амелия, и сега се чувствах напрегнат като самия сър Уилям.

Внезапно ме осени идеята, че може би той рядко се среща с непознати и сигурно е привикнал на дълги часове на усамотение. Моята работа изискваше срещи с много и непознати хора и едно от задълженията ми беше да умея да общувам, поради което, колкото и парадоксално да звучи, усетих, че тук мога да дирижирам разговора.

Щом мисис Уотчетс излезе от стаята, му казах:

— Сър, казвате, че почти сте свършили. Надявам се, че не съм ви попречил.

Простотата на моя ход изигра своята роля. Той пристъпи към един от свободните столове и седна, а в отговора му пролича значително спокойствие.

— Не, разбира се, че не сте ми попречили — отвърна ми той. — Мога да продължа и след чая. Имам нужда от малка почивка все пак.

— Мога ли да попитам за естеството на работата ви?

Сър Уилям обърна очи за миг към Амелия, но нейното изражение остана невъзмутимо.

— Разказа ли ви мис Фицгибън какво конструирам в момента?

— Съвсем бегло, сър. Можах да видя летящия ви апарат например. — За мое голямо удивление той се изсмя.

— Да не мислите, че съм луд да си губя времето с подобни глупости, Търнбул? Моите учени колеги се опитват да ме убедят, че полет с апарат, по-тежък от въздуха, е невъзможен. Вие как мислите?

— Това е нещо ново за мен, сър.

Той не отговори, а продължи да ме гледа втренчено и аз побързах да добавя:

— Струва ми се, че проблемът е в липсата на достатъчно мощен източник на енергия. Конструкцията е стабилна.