Кристофър Прист - Машината на пространството

— Не, не, конструкцията също е погрешна. Започнах я не така, както трябваше. Още докато работех, дори преди да изпробвам онази измишльотина, която сте видял, механичният полет вече беше остарял.

Той бързо отпи от чая си, сетне с поразителна за мен скорост скочи и се отправи към някакъв шкаф. Издърпа едно от чекмеджетата и извади тънък пакет, който ми подаде.

— Хвърлете един поглед върху това, Търнбул. Кажете ми какво мислите?

Разгърнах хартията и видях, че това бяха седем фотографии. На първата беше снимано момче, на втората — малко по-голямо момче, на третата — младеж, на четвъртата — много млад мъж и така нататък.

— Снимките на един и същи човек ли са? — попитах аз, забелязвайки някои повтарящи се черти в лицето.

— Да — гласеше отговорът на сър Уилям. — Фотографиите са на един мой братовчед, който по някаква случайност се е снимал през равни интервали от време. А сега, Търнбул, забелязвате ли някаква разлика в качеството на снимките? Не! Как мога да очаквам, че ще отгатнете мислите ми? Това са разрези на четвъртото измерение.

Сбърчих чело, а Амелия каза:

— Сър Уилям, вероятно понятието е ново за мистър Търнбул.

— Не по-ново от онова за полет с по-тежка от въздуха машина! Схванахте идеята за летателния апарат, Търнбул, защо да не схванете и тази за четвъртото измерение?

— Да не искате да кажете… идеята за… — започнах да заеквам аз.

— Пространство и време! Точно така, Търнбул… Времето, тази велика загадка!

Обърнах очи към Амелия с надеждата да получа някаква помощ, но срещнах внимателния й проучващ ме поглед. На устните й бе застинала някаква полуусмивка и разбрах, че тя много пъти е слушала сър Уилям да излага тази своя теория.

— Снимките, Търнбул, са двуизмерно представяне на триизмерно лице. Всяка една от тях показва височина и широчина и до известна степен дава представа за дълбочина … но те никога не могат да бъдат нещо повече от плоски, двуизмерни парчета хартия. Те не могат да разкрият и факта, че през своя живот той е пътувал във времето. Наредени една до друга, те почти се равняват на четвъртото измерение.

Грабнал фотографиите от ръцете ми, сега той крачеше нагоре-надолу из стаята и развълнувано ги размахваше. Отиде до полицата над камината и ги нареди отгоре една до друга.

— Пространството и времето са по природа едно и също нещо. Вървя през стаята и вече съм изминал няколко ярда в пространството… но в същото време с няколко секунди съм се придвижил и във времето. Разбирате ли какво имам пред вид?

— Искате да кажете, че едното движение допълва другото?

— Именно! Сега работя върху отделянето на едното от другото, за да може пътуването през пространството да бъде, независимо от времето и през времето, независимо от пространството. Нека ви покажа какво имам пред вид.

Той се обърна рязко на пети и забързано излезе от стаята. Вратата се хлопна зад гърба му.

Седях онемял от изумление. Вглеждах се в Амелия с широко отворени очи и поклащах глава.

— Трябваше да се досетя, че ще бъде възбуден — каза тя. — Невинаги е в подобно състояние, Едуард. Целият ден е седял съвсем сам в лабораторията си и след продължителна работа често е много оживен.

— Къде отиде? — попитах аз. — Не трябва ли да го последваме?

— Върна се в лабораторията си. Мисля, че ще ви покаже нещо, което е направил.

Точно в този момент вратата се отвори отново и сър Уилям се върна. В ръцете си носеше много внимателно малка дървена кутия, която се чудеше къде да постави.

— Помогнете ми да преместим масата — каза ми Амелия.

Отместихме масата с приборите за чай встрани и приближихме друга маса. Сър Уилям постави кутията в центъра и седна. Оживлението му бе отминало толкова бързо, колкото неочаквано бе започнало.

— Бих искал да разгледате това внимателно — започна той, — но не бива да пипате. Много е крехка.

Той отвори капака на кутията. Вътре тя бе подплатена с мека, подобна на кадифе материя, а на дъното лежеше мъничък механизъм, който в първия момент взех за часовников. Сър Уилям го извади внимателно от кутията и го постави върху масата.

Наведох се и вперих поглед в него. С изненада установих, че по-голяма част от устройството е изработена от онази кристалоподобна материя, която вече два пъти бях видял този следобед. Подведен от точността, с която мъничките частици прилепваха една до друга и от металните части, бях взел устройството за механизъм на часовник. Можах да отлича само няколко тънки никелови нишки, една-две идеално полирани части от месинг и зъбчато колело, направено от блестящ хром или сребро. Някои от частите бяха изработени от бяла материя, може би слонова кост, а основата — от твърдо, подобно на абанос дърво. И въпреки това трудно ми е да опиша какво виждах в този момент, защото почти всичко беше направено от кристалоподобната материя и от какъвто и ъгъл да погледнеше човек, стотиците миниатюрни повърхности мамеха окото.