Кристофър Прист - Машината на пространството

— Как действа? — попитах аз.

Амелия се приближи до корпуса на апарата.

— Тук на това място е прикрепен моторът — започна тя и посочи четири по-дебели от останалите греди. — А на тази система от макари са навити въжетата, които вдигат и спускат крилата.

Тя показа шарнирите, позволяващи на крилата да се вдигат и спускат, и когато повдигнах едното от тях, се уверих, че то се движи плавно и мощно.

— Сър Уилям трябваше да довърши работата си! — възкликнах аз. — Да летиш сигурно е незабравимо преживяване.

— Той се разочарова от замисъла си — обясни Амелия. — Не беше доволен от конструкцията. Една вечер ми каза, че ще трябва да обмисли отново теорията си, защото този апарат просто подражава на движението на птичите крила, и то не съвсем успешно. Според него е необходима цялостна преработка на апарата. Моторът с възвратно-постъпателно движение, който е използувал тук, се оказал твърде тежък и недостатъчно мощен.

— Мисля, че човек с талантите на сър Уилям би могъл да подобри мотора — забелязах аз.

— Точно това и направи. Вижте! — И Амелия посочи странно приспособление, закрепено във вътрешността на корпуса. На пръв поглед имах чувството, че е изработено от слонова кост и мед, но само след миг разбрах, че то притежава някакви свойства на кристал, който създава оптическа измама — многофасетната повърхност проблясваше и бе невъзможно да се различат съставните му части.

— Какво е това? — попитах, дълбоко заинтригуван.

— Измислено от сър Уилям устройство. Вътре се намира вещество, което с успех увеличава мощността. Но както ви казах и преди малко, той не е доволен от цялата конструкция и изостави своя апарат.

— А къде е моторът сега? — попитах.

— В къщата. Сър Уилям го използува, за да снабдява с електричество лабораторията си.

Наведох се, за да разгледам по-отблизо кристалоподобния материал, но и сега не можах да разбера как е направен. Разочарован бях, че летателният апарат е неспособен да литне, и си помислих, че би било чудесно да го видя във въздуха.

Изправих се и забелязах, че Амелия е отстъпила малко назад.

— Кажете ми, помагала ли сте някога на сър Уилям в лабораторията? — попитах Амелия.

— Да, когато ме покани.

— Значи, сър Уилям има доверие във вас?

— Ако имате пред вид, че мога да го убедя да купи вашите очила, мисля, че да.

Нищо не отговорих, защото съвсем нямах пред вид онази злощастна история с маската.

Върнахме се обратно до къщата и когато стигнахме отново до моравата, Амелия попита:

— Е, а сега да тръгваме ли на нашата разходка?

— С удоволствие.

Амелия повика мисис Уотчетс. Обясни й, че ще се разходим, докато стане време за чая, който ще бъде сервиран, както обикновено, в четири и половина. Сетне се отправихме към някаква пристройка, където бяха оставени велосипедите; избрахме си по един и ги забутахме през градината на къщата към оградата, отделяща я от Ричмънд парк.

Спряхме да починем под сянката на няколко дървета, откъдето се разкриваше чудесна гледка към езерата Пен и едва тогава Амелия ми разказа какво се бе случило онази сутрин след нашия нощен разговор.

— Не ме събудиха за закуска — започна тя — и тъй като бях уморена, се успах. В осем и половина мисис Ан сън почука на вратата и ми донесе закуската в стаята. И както не е трудно да се досетите, имах голямото удоволствие да изслушам възгледите на мисис Ансън за нравствеността… с обичайната за нея изчерпателност.

— Сърдита ли ви беше? Опитахте ли се да й обясните?

— Не мисля, че беше сърдита, или поне се стараеше да не показва гнева си. А и не ми даде възможност да обясня. Тя знаеше какво се бе случило или по-скоро си бе въобразила какво се е случило, ето защо си помислих, че ако направя и най-малък опит да разубедя твърдата й увереност в моята вина, тя щеше да побеснее. Затова реших да седя и смирено да изслушам съветите й. С две думи изтъкна, че на млада дама с възпитание и образование като моите ни най-малко не подхожда да води „разпуснат живот“. Речта й обаче ме накара да проумея друго нещо. Изведнъж осъзнах, че осъждайки хората край себе си за всякакви измислени от нея провинения, в същото време тя страда от похотливо, разкъсващо я любопитство. Въпреки дълбокото си възмущение мисис Ансън се надяваше да разбере подробности за онова, което се беше случило през нощта.

— Предполагам, останала е разочарована — обадих се аз.

— Ни най-малко — отвърна Амелия, наведе се усмихната, откъсна някакво растение и започна да бели външната обвивка на стъблото, докато не се показа меката, яркозелена сърцевина. — Разказах й няколко вълнуващи подробности.