Кристофър Прист - Машината на пространството

— Или да пуснем с въздуха някаква отрова.

Приех идеята с радост, защото откакто бях направил откритието си, мисълта за това, което тези противни същества можеха да причинят на Земята, не ме напускаше. Нямах представа как се подава въздух в кабините, но вече бях започнал да се справям с командното табло на кораба и се чувствах по-уверен в силите си.

Не споменах пред Амелия за робите в тяхната кабина, защото сега вече бях абсолютно сигурен, че тук, на борда, има много от тях, но се оказа че не съм предвидил вярно нейната реакция.

Същата вечер Амелия ме попита:

— А къде са робите от Марс, Едуард?

Въпросът беше зададен така направо, че не знаех какво да отговоря.

— В кабината до нас ли са? — продължаваше тя.

— Да — отвърнах аз. — Но вратата е запечатана.

— В такъв случай няма никакъв шанс да ги освободим.

— Поне аз не мога да измисля такъв.

Потънахме в мълчание, защото никой от нас не искаше да говори за тъжната съдба на тези нещастници. По-късно отново отидох, този път сам, до тяхната врата и се опитах да разбера не може ли по някакъв начин да се отвори, но положението беше безнадеждно. Доколкото си спомням, никой от нас не повдигна повече въпроса за робите. За което искрено й бях благодарен.

На петия ден от пътуването ни беше изстрелян и пети снаряд. Марс беше вече много далеч, но не беше трудно да различим облака пара.

На шестия ден върху контролния пулт открихме приспособление, което позволяваше да се увеличи контрастът и размерът на картината на екраните. И когато наближи времето за изстрелване на следващия снаряд, успяхме да наблюдаваме процеса относително ясно.

Изминаха още четири дни и през всеки един от тях мощното снежно оръдие изхвърляше по един от своите цилиндри, но на единадесетия ден вулканът изчезна от полезрението ни и белият облак пара вече не се появи.

Не видяхме облак и на следващия ден. Очевидно след десетия снаряд жителите на Марс бяха преустановили изстрелването. Припомняйки си стотиците лъскави цилиндри, разположени в подножието на планината, не можехме да допуснем, че чудовищата ще искат да изпълнят задачата си само с тези десет пратеника. Изглежда обаче, случаят беше точно такъв, защото непрестанно държахме под око червената планета, но не се появи никакъв признак, по който да разберем, че е имало ново изстрелване.

Трудно ни беше да си обясним този факт.

Предполагах, че такъв е бил планът на чудовищата: челен отряд от десет снаряда да нападне Земята и да завладее част от нейната територия; та нали на борда си тези десет летателни апарата носеха общо около петдесет бойни машини, те им бяха съвсем достатъчни. Ето защо смятах, че не бива да изоставяме наблюденията върху планетата и твърдях, че скоро ще започне ново изстрелване на снаряди.

Амелия обаче беше на друго мнение. Според нея прекратяването на действията се дължеше на победа на бунта на планетата и на факта, че революционните сили са взели управлението в свои ръце.

Никой от нас не можеше да докаже предположенията си. Поне засега преселването беше спряло.

Междувременно бяха изминали вече много дни от началото на нашето пътуване и Марс се виждаше на екрана като малка светеща топка, отдалечена на хиляди мили далеч зад нас. Полека-лека интересът ни към нея намаляваше и се насочваше към екрана за предно виждане, на който вече лесно различавахме родната планета: мъничко светло петно, неописуемо и спокойно.

С течение на времето лостовете по командното табло ми ставаха все по-понятни и имах чувството, че схващам предназначението на повечето от тях. Успях дори да разгадая и смисъла на думата „мишена“ и разбрах, че това може би е най-важният от всички лостове. Научих се как да го използвам, докато наблюдавах Земята на големия екран. Амелия беше тази, която първа видя нашата планета — ярка точка близко до ръба на екрана. Гледката привличаше еднакво силно и двама ни, а съзнанието, че с всеки изминат ден се приближавахме с хиляди мили към източника на тази светлина, засилваше вълнението ни. Всеки следващ ден точката се приближаваше все по-близо до ръба и съвсем скоро можеше съвсем да изчезне от погледа ни. Опитах се да направя някаква корекция с лостовете на таблото, но всичко беше напразно.

Тогава в отчаянието си Амелия предложи да завъртя копчето, с което на екрана се появяваше светлият пояс. Показа се нов, още по-странен пояс, чийто кръг с кръстосани линии беше фиксиран на нашата планета. Това съвсем ме обърка, като че устройството имаше своя собствена логика.