Кристофър Прист - Машината на пространството

В мига, в който се появи вторият пояс, под образа му се показаха няколко странни картини, чийто смисъл не разбрахме, но по-важно беше, че действието ми предизвика някакъв отговор.

— Това сигурно значи, че трябва да променим курса — обади се Амелия.

— Но курсът е бил определен съвсем точно още на Марс.

— И въпреки всичко смятам, че вече не летим към Земята.

Поспорихме известно време, но не можех да пренебрегвам повече необходимостта да демонстрирам способностите си на пилот. Под окуражителния поглед на Амелия се настаних пред главния лост, улових го с две ръце и се опитах да го поместя встрани.

Силен тътен проеча из целия снаряд, ние с Амелия отхвръкнахме встрани и всичко, което не беше добре закрепено в кабината, се разлетя над главите ни.

Когато дойдохме на себе си, разбрахме, че действията ми са имали обратен на желания ефект. Земята беше изчезнала от екрана. Твърдо решен веднага да поправя грешката си, преместих лоста в противоположната посока, но не и преди да се уверя, че здраво се държим. Този път корабът изви рязко в друга посока и макар че наоколо всичко трещеше и гърмеше, успях да върна Земята на екрана.

Нужни бяха още няколко корекции, докато съумях да наместя образа на Земята в центъра на малкото кръгче главния пояс. Сега вече бях сигурен, че се движим в правилна посока.

Всъщност установих, че Снарядът често се отклонява от курса и се наложи всеки път да правя подобни корекции.

С този процес на опити и грешки разбрах най-после как системата от пояси би трябвало да функционира. Най-главният и най-ярък пояс показваше основната цел на полета, а по-бледите, подвижни пояси — посоката на движение. Ето защо образът на Земята беше непрестанно пред очите ни и не оставаше място за съмнение относно намеренията на чудовищата.

Подобни моменти на силни преживявания бяха рядкост. Дните в кораба минаваха еднообразно и скучно и скоро започнахме да свикваме. Спяхме колкото се може по-дълго, храненето продължаваше с часове. Използвахме коридорите в двойната обшивка на корпуса, за да се раздвижим, а когато дойдеше време да се занимаваме с пулта за управление, отделяхме много повече време, отколкото всъщност беше необходимо. Случваше се да станем раздразнителни, тогава се разделяхме и седяхме в различни ъгли на кабината.

През един такъв период се замислих по-сериозно върху проблема, свързан с нежеланите гости в главната кабина.

Не разполагахме с каквато и да било позната за мен отровна смес и затова иначе логичният начин за унищожаването им чрез подаване на отрова с въздуха за дишане отпадаше. Ето защо оставаше да се опитаме да ги задушим. Прекарах почти цял ден, за да изуча различните уреди и системи, вградени в корпуса.

Открих твърде много неща, свързани с управлението на снаряда: мястото на квазифотографските прибори, благодарение на които получавахме образ на екраните; разбрах че корекциите в посоката на кораба се осъществяват чрез силна струя пара, която излиза от централния топлинен източник в корпуса и се изхвърля от снаряда през сложна система от тръби, но така и не можах да намеря решение на проблемите си. Доколкото разбрах, въздухът в кабините и коридорите се подаваше от едно място и постъпваше едновременно във всички помещения на кораба. С други думи, задушаването на чудовищата би означавало задушаване на всички останали, включително и на нас.

Колкото повече се приближавахме до Земята, толкова по-наложителни ставаха корекциите в курса. Два или три пъти на ден заставах пред екраните и натисках лостовете, докато двата пояса съвпаднат. Сега Земята беше голяма и се виждаше ясно, и ние с Амелия седяхме дълго пред светещия екран, мълчаливо загледани в нашия свят. Неизказано красива, планетата излъчваше бледосиньо и бяло сияние. Случваше се да видим край нея и луната, която се появяваше като тънък полумесец.

Подобна гледка би трябвало да извиква в мен огромна радост, но винаги, когато стоях до Амелия и се взирах в тази дивно красива прелест, огромна тъга притискаше сърцето ми. А когато манипулирах с лостовете, за да насоча снаряда във вярната посока, изпитвах силно чувство на вина и срам.

В началото не разбирах защо и нищо не казвах на Амелия. Но с всеки изминат ден нашият роден свят се приближаваше все по-близо и когато най на края се престраших да споделя с нея вълненията си, оказа се, че тя изпитвала същите чувства.

— След ден-два ще се приземим. Смятам да насочим снаряда към океанските дълбини и да свършим с всичко това.