Кристофър Прист - Машината на пространството

Образът на екрана се изчисти, а поясът се върна на мястото си, по на запад. Сега той лежеше право върху Англия и се движехме точно по курса.

Над Британските острови се спущаше вечерният мрак и се питах дали хората, които наблюдават залеза, си дават сметка какво приближава към тях тази нощ.

Докато стояхме здраво прикрепени в прозрачните торби, реших да пусна още веднъж в действие огъня, за да компенсирам непрестанното отклонение на изток. Този път оставих огъня да излита в продължение на петнадесет секунди и когато обърнах поглед към екрана, установих, че бях успял да преместя центъра на пояса на няколкостотин мили навътре в Атлантическия океан.

Нямах почти никакво време за уточнения, тъй като нощта се спущаше над Великобритания и само след няколко минути тя потъна в мрак.

Освободих се от торбата и отидох да видя как е Амелия.

— Как се чувстваш? — попитах я аз.

Тя понечи да се измъкне навън, но аз я спрях.

— Аз ще ти намеря чантата. По-добре ли си?

Тя кимна и видях, че кръвта е спряла. Момичето обаче изглеждаше ужасно, косата й беше паднала върху раната и следи от кръв личаха по цялото й лице и отпред по дрехите.

Затършувах из кабината, за да открия чантата. Най на края я зърнах върху пулта за управление и й я подадох. Амелия се пресегна изпод торбата, взе я и измъкна няколко грижливо сгънати парченца бяла материя.

Попи останалата по раната кръв и избърса лицето си, през цялото това време се питах защо нищо не беше споменала досега за тези парченца.

— Ето сега ще се оправя, Едуард — долових аз приглушените й думи отвътре. Просто съм се порязала. Ти гледай да приземиш тази проклета машина.

Гледах известно време момичето пред мен, което тихо плачеше. Разбирах, че краят на нашето пътешествие е съвсем близък и че тя го разбира не по-зле от мен, а сега мисли за това, че може би скоро ще настъпи най-щастливият момент, в който ще напуснем кабината.

Върнах се обратно при моята торба, пъхнах се вътре и сложих ръка върху лоста.

Британските острови бяха вече напълно скрити в потъналата в нощен мрак страна на Земята и се ориентирах само по двата пояса. Когато бяха в права линия, знаех, че държим верен курс. Поддържането на тази права линия не беше толкова просто, както изглежда на пръв поглед, защото степента на отклонение се увеличаваше непрестанно. Нещата се усложняваха много от зелената светлина, която заливаше екраните и ме заслепяваше винаги, когато натиснех зеления лост. Едва когато върнех лоста на място, можех да видя резултата.

И всеки следващ път се налагаше да увеличавам времето за изхвърляне на огън и го мерех с броене. Скоро всеки взрив — който в зависимост от силата, с която натисках лоста, можеше да бъде по-слаб или по-мощен — траеше, докато преброя до сто, а понякога и повече. Трябваше да съм изключително съсредоточен и внимателен, а това ме уморяваше до смърт; при всяко включване на машината налягането върху нас ставаше непоносимо силно. Температурата в кабината непрестанно се увеличаваше. Въздухът, който постъпваше през отворите в торбите, беше все така хладен, но усещах как материята около тялото ми се затопля все повече и повече.

В кратките мигове между взривовете торбите се отпущаха и успявах да разменя по няколко думи с Амелия. Тя ми каза, че кръвта напълно е спряла, но я мъчи страшно главоболие, чувства се слаба и й е лошо.

По едно време движението на поясите стана толкова бързо, че вече не смеех да отклонявам вниманието си дори за секунда. Щом върнех лоста обратно, поясите се раздалечаваха и за да ги задържа на място, трябваше да го натискам непрестанно.

Сега, когато спирачното устройство действаше с пълна сила, шумът беше така оглушителен, че имах чувството, че всеки миг снарядът ще се разхвърчи на парчета. Целият корпус се тресеше и пращеше, а когато краката ми докоснаха металния под, усетих непоносима горещина. Прозрачните торби ни притискаха така, че едвам дишахме. Не можех изобщо да помръдна. Нямах представа какво правеше Амелия. Огромната мощ на апарата усещах като стена, срещу която ние се хвърляхме, защото въпреки здравата прегръдка на торбата, чувствах как някаква сила ме притиска към спирачния лост. В този хаос на шум, горещина и налягане снарядът прелетя като зелена комета в нощното небе на Англия.

Краят на пътешествието ни настъпи внезапно и със страхотен удар. Разнесе се оглушителен взрив, придружен от зашеметяващ тласък. В настъпилата веднага след това дълбока тишина ние се изхлузихме от предпазните торби върху мъчително горещия под на кабината.