Кони Мейсън - Жената на разбойника

— Ловя риба и хващам малки животни, когато мога. Били обикновено донася храна, но този път дойде с празни ръце. Не можеше да иде в града за храна, страхуваше се да не го познаят.

— В дисагите ми има това-онова. Ще го донеса и можеш да сготвиш нещо за двама ни. Не е много, но ще стигне, докато намеря нови припаси от града.

— Не се тревожи. Няма да стоиш дълго. Тук няма никакви скрити пари. Били сигурно ги е дал на някого от бандата си да ги пази.

Коул изсумтя презрително.

— Знаеш, че Били няма да постъпи така. Плячката е тук, Дона, залагам живота си.

И той излезе от колибата.

Тя стана с мъка от стола. Гърбът я болеше ужасно от ударите на Били. Отново се бе опитал да бъде мъж с нея, но без успех. Все същото. Нищо не се бе променяло в петте години на брака им. Вместо да припише сексуалната си немощ на раната, която бе получил в един банков обир, преди да се оженят, той обвиняваше Дона, че не е достатъчно женствена, за да го възбуди. И резултатите бяха все едни и същи — побой. Утоляваше сексуалната си жажда, като я налагаше с юмруци, а когато се умореше, сваляше колана и започваше да я бие с него по гърба и където свари, докато не капнеше от умора.

Слава богу, че се връщаше рядко в скривалището си, помисли Дона, докато сипваше последното кафе в кафеничето и палеше печката с последните дърва.

Единственият лукс в колибата беше готварската печка и тя непрекъснато благославяше предишните обитатели, че са я оставили. Печката осигуряваше благословена топлина през зимата, когато снегът, носен от вятъра, проникваше през цепнатините в стените и край капаците на прозорците.

Коул се върна с една пълна торба и я остави на мивката.

— Не е много. Малко картофи, една глава лук, бекон и фасул. Ще се справиш ли?

Дона се изсмя безрадостно.

— Това е много повече, отколкото някога съм имала.

Коул се извърна, не можейки да скрие жалостта, която почувства към нея.

— Трябва да се погрижа за коня си. Ще се намери ли малко сено за Боеца?

— Има сено колкото искаш. Били се грижеше за животните си по-добре, отколкото за мене.

Коул изпухтя възмутено, стреснат от картината, която извикаха думите й. Какво ли я правил този мръсник с нея, освен че я е налагал на воля? Дона беше плашлива като младо жребче, не вярваше на мъжете, така малтретирана, че не беше за вярване. Беше като крехка, счупена кукла, със съсипан дух и разстроена до непоправимост душа.

Дона знаеше какво мисли Коул, но това не я интересуваше. Нека си мисли, че е безпомощна; това й беше изгодно. Нека вярва, че духът й е сломен, че няма капка смелост. Именно тя ще се смее последна, когато напусне колибата с откраднатите от Били пари. След ужасния днешен побой бе разбрала, че вече не може да продължава така. Беше го проследила, когато скриваше плячката от обира, още в деня, когато пристигна в колибата, и се молеше само да замине по-скоро по някаква работа, за да може да вземе парите и да избяга.

За нещастие ръката на Били се оказа по-тежка от обикновено и този път й трябваше повече време, за да се съвземе от боя. Когато успя да се надигне на крака, бе дошъл Коул Уебстър и временно бе осуетил плановете й. Сега трябваше час по-скоро да се отърве от пазителя на закона, преди да са дошли ония от бандата на Коб, за да вземат своя дял от плячката.

Дона започна сръчно и бързо да готви ядене с продуктите, които бе донесъл Коул. Изпържи бекона и използва останалата в тигана мазнина, за да изпържи лука заедно с картофите. Имаше достатъчно брашно за питки, тя ги замеси и ги пъхна във фурната да се опекат. Когато Коул влезе отново в колибата, завари вечерята на масата. Нахраниха се мълчаливо, заети със собствените си мисли.

— Хубаво беше — каза Коул, като се облегна назад и изпи последната глътка кафе.

— Благодаря.

Дона обра малкото мазнина в чинията си със залък. На масата бе останала една последна питка и тя я погледна лакомо. Коб обаче я беше свикнал да не посяга към нищо, което той би могъл да поиска за себе си. Понякога я караше да го гледа, докато яде, само за да я унижи, задето не е успяла да го задоволи сексуално.

Коул видя накъде гледа и преглътна буцата жалост, заседнала в гърлото му.

— Нищо повече не мога да хапна. Изяж тая питка. Ще ида утре рано сутринта в Додж за провизии. Към обед ще съм тук.

Дона кимна. Гордостта беше за глупаците, а тя не беше глупачка. Беше от оцеляващите. Щеше да оцелее след посещението на Коул. И щеше да има пари, за да си купи всичката храна, която може да изяде.