Кони Мейсън - Жената на разбойника

Натовари тялото на Коб на седлото на коня му и го откара в Додж Сити. Предаде го на властите и се отби при шерифа, за да съобщи за смъртта на разбойника.

— Има награда за главата на Били Коб — каза шериф Тайлър.

— Ще дойда да си я взема, като намеря откраднатото от влака. Коб не носеше нищо със себе си, затова предполагам, че още е в скривалището му. Сега отивам право там.

Шериф Тайлър се изненада.

— Не ми казвай, че копелето е имало някакво скривалище наоколо! Никога нямаше да предположа, че се е окопал толкова близо до Додж Сити. Ами останалите от бандата му?

— Разделиха се. Партньорът ми е по следите им.

— Онзи може да е поверил плячката на някого от бандата.

— Залагам и последния си долар, че Коб я е взел със себе си, когато бандата се раздели. Дългичко ще трябва да чакат за своя дял. Ти за всеки случай бъди нащрек.

— Ще си държа очите отворени, Уебстър. Аз винаги си сътруднича с железницата. Благодарение на нея Додж Сити процъфтява и всички оценяваме това. Надявам се да намериш парите. Аз ще се погрижа да проследят останалите бандити. Месеци наред вече ги търся. Изчезват веднага щом ограбят някой влак и се появяват едва когато са замислили ново нападение. Искаш ли да дойда в колибата с тебе?

— Не, няма нужда. Ще намеря откраднатото, дори ако трябва да преобърна колибата и околностите й с главата надолу.

Тайлър кимна.

— Знаеш къде да ме намериш, ако ти потрябвам.

— А, още нещо, шерифе. Ако партньорът ми се появи, кажи му къде съм. Казва се Санди Джонсън.

Обясни на шерифа къде се намира колибата и тръгна. Нямаше представа колко време ще му отнеме търсенето на парите, но със сигурност нямаше да се откаже, преди да е открил и последния петак.

Коул се приближи предпазливо към колибата. Шумът, който беше чул, преди Коб да излезе, му подсказваше, че вътре има някой. Когато огледа пристройките, откри оседлано муле, но не и коне. Спря пред вратата на колибата, с ръка на приклада. Вдигна резето и бутна вратата. Отначало малката колиба му се видя празна. После забеляза жената, свита в тъмния ъгъл като изплашена сърна.

Дългата й до кръста черна коса падаше разбъркана пред лицето и закриваше чертите й. Той я загледа объркано. Спомни си за друга жена със също такава черна коса, непрогледна като нощта. Жена, която бе обичал повече от собствения си живот.

— Утринна мъгла…

Думите се изплъзнаха от устните му като милувка. Но щом изрече на глас името на любимата си, това го върна в действителността.

— Коя си ти? Какво правиш тук?

Жената в сянката се сви още повече. Коул не разбра дали е от облекчение, или от страх. Дръпна я да излезе напред, но тя остана вкопана в тъмния ъгъл.

— Няма да ти сторя нищо. Можеш ли да говориш? Коя си ти? Какво правиш тук?

Чу я да въздъхва и видя как изправя рамене.

— Мога да говоря. Помислих те за Били.

Гласът й беше мек и приятен; звукът погали слуха му като топъл мед.

— Излез на светло да те видя.

— Ти приятел на Били ли си? Не съм те виждала досега. Били го няма.

— Знам, че го няма. Успокой се, не съм приятел на Били Коб. Ти негова жена ли си?

Тя се поколеба.

— Да, съпругата му.

Коул изруга цветисто. Коб бил имал жена! И това ако не е върхът! Май трябваше да й съобщи, че е убил мъжа й. Надяваше се да не се разрази някоя истерия, защото сериозно се съмняваше, че би могъл да се справи.

Жената излезе от сянката; лицето й не се виждаше от гъстите черни коси.

— Човек на закона ли си?

— Може да се каже. Как ти е името?

— Дона. Ще заведеш ли Били в затвора?

Изглеждаше крехка и беззащитна и на Коул му дожаля за нея. Би ожалил всяка жена, която е била принудена да живее с човек като Коб.

Макар че не можеше да види лицето й, дрезгавият й глас го омая. Но той се отърси от внезапното вълшебство и поде:

— Няма как да го кажа по-меко, госпожо Коб — мъжът ти е мъртъв.

Дона вдигна рязко глава, разкривайки пред Коул огромните си сини очи… и покритото си с белези лице. Той ахна. Под двете й очи имаше огромни синини, а по високите скули личаха пурпурни петна. Подутите й устни бяха сцепени и още кървяха.

— Не ме наричай госпожа Коб. Мразя това име.

— Ах, кучият му син! Коб ли ти направи това? Много бързо умря — изрече Коул със свиреп тон. — Трябва да те види лекар.

Дона поклати глава.

— Не, ще ми мине. И друг път съм била така. Сигурен ли си, че Били е мъртъв?

В гласа й потрепна надежда.

— Вече навярно е заровен в гробището Буут Хил. Предадох трупа му лично.