Кони Мейсън - Жената на разбойника

— Кой го уби?

Коул трепна. Да не би да е обичала онзи мизерник? Явно и преди я е млатил така. Какво кара жените да живеят с подобни типове?

— Аз. Съжалявам. Не исках да го убивам. Бих предпочел да го пленя жив.

Дона се изсмя безрадостно.

— Не съжалявай. Аз се радвам. — Дълбоко в себе си тя дори ликуваше. Радваше се от дън — душа. В проблясъка на очите й се долавяше дори някаква лудост. — Толкова го мразех тоя звяр!

Стройното й тяло трепереше от едва сдържани чувства. И още нещо.

Трепереше от възторг.

— Защо си се омъжила за човек, когото ненавиждаш?

— Баща ми ме продаде на Коб преди пет години. Той можеше да ме получи от татко само ако се ожени за мене.

— Не си ли имала никакъв избор?

— Ако не си забелязал, господине, аз съм метиска. В наши дни индианците нямат особено голям избор.

— А майка ти? Не можеш ли да се върнеш при нейното племе?

— Майка ми е мъртва. Тя беше сиукска. Воините от племето на гарваните я пленили и после я продали на татко. Беше му наложница, той така и не се ожени за нея. Не знам нищо за индианците, освен езика на сиуксите, на който ме учеше мама.

— Защо те би Коб? Явно не е за пръв път.

Дона замръзна.

— Не искам да говоря за това. Ти защо си тук?

Тя излезе от ъгъла. Коул забеляза скованите й движения и се запита дали Коб не е натъртил и тялото й, освен лицето.

— Казвам се Коул Уебстър. Работя за железниците. Преди няколко дни твоят мъж ограби влака на „Юниън Пасифик“ някъде между Гардън Сити и Додж Сити. Взел е много пари. Проследих го до тази колиба и се надявах да намеря откраднатото. Видях го да излиза оттук и тръгнах след него. Разменихме по няколко изстрела и той падна убит, но откраднатите пари не бяха у него. Върнах се тук да ги потърся. Знаеш ли нещо за тях? Съвсем сигурни сме, че Коб ги е взел със себе си, когато се е разделил със своите хора.

Изразителните сини очи на Дона се отместиха от лицето на Коул.

— Били никога нищо не ми казва. Бях просто негова робиня. Готвех и чистех, понасях побоите му.

— И топлеше леглото му — добави Коул с лек сарказъм.

В мига, когато го произнесе, пожела да не бе отварял уста. Вгледа се в измъчените очи на Дона и видя в тях да проблясва слаба надежда. Нямаше причина да напомня на жената за бруталността на съпруга й в леглото или извън него. Насиненото й лице беше достатъчно ясно доказателство за това, колко е страдала.

Дона го загледа с празни очи. Лицето й се затвори, тя внезапно изгуби всякакво желание за разговори и се обърна.

Коул я погледна с присвити очи. Ключиците изпъкваха рязко под корсажа на износената й, развлечена рокля. Не различаваше нито талия, нито ханш под безформената дреха. Само загатнатите очертания на твърди, закръглени гърди напомняха, че под износения плат се крие женско тяло.

Втренченият поглед на Коул накара Дона да почервенее. Знаеше, че му се е видяла жалко подобие на жена, но това не я интересуваше. Колкото по-малко има вземане-даване с мъже, толкова по-добре. Ужасно се радваше, че Коб е мъртъв; много пъти през изминалите пет години беше мислила самата тя да го убие. Сега беше благодарна на мъжа, който свърши вместо нея това, което се бе страхувала да направи, но колкото по-скоро си тръгне, толкова по-добре. Що се отнася до парите… бяха си нейни. Били й дължеше толкова много за всичко, което бе понасяла като негова жена. Парите щяха да й помогнат да си изгради ново бъдеще.

— Сигурна ли си, че не знаеш нищо за ограбеното от влака? — настоя Коул.

— Били не ми казваше нищо.

Тя лъжеше и Коул го знаеше. Но не можеше да я обвинява, че иска да запази парите. Господ знае, заслужила ги беше. Но службата му изискваше да й ги вземе и да ги върне. Съчувствието нямаше място в живота, който си бе избрал. Някога не беше така, но смъртта на Утринна мъгла го бе променила завинаги.

Коул дръпна един разклатен стол, един от двата, които стояха на неравните си крака край кухненската маса.

— Седни, госпожо… мм… Дона. Мисля, че казваш по-малко отколкото знаеш. Задържането на тези пари е престъпление, дори да не си участвала в грабежа.

Дона го заобиколи предпазливо и кацна на ръба на стола.

— Казах ти, Били нищо не ми разправяше.

— Знаеше ли за нападението над влака?

Тя вдигна поглед към него и го заразглежда точно така, както той я бе разглеждал преди малко. Никога преди не беше виждала мъж с коса като неговата. Беше висок и строен. Макар че беше бял, кожата му имаше почти същия загар като нейния. Явно не се криеше от слънцето. И от физическите натоварвания също, реши тя, съдейки по развитите мускули на краката и тялото му.