Кони Мейсън - Жената на разбойника

Широките рамене опъваха вълнената му риза, а плътно прилепналите панталони очертаваха здравите, мускулести, дълги крака. Копринена кърпа на врата, кожен жакет и високи ботуши допълваха смайващата му външност, която би поразила всяка друга жена, но не и нея.

— Зададох ти въпрос, Дона — натърти Коул. — Знаеше ли за нападението над влака?

Дона завъртя объркано глава. Облиза подутите си устни и това припомни на Коул, че е понесла жесток побой, може би по-жесток, отколкото си представяше. Само безсърдечен мръсник може да разпитва пребита жена, а той още не беше паднал толкова ниско.

— Имаш ли някакъв мехлем? — запита той. — Дай да ти намажа лицето.

Дона го погледна с явно недоверие.

— Защо ще го правиш? Били никога не го е правил.

Коул изруга така яростно, че Дона отстъпи уплашена.

— Аз не съм Коб. Казах, че няма нищо да ти направя, и говоря съвсем сериозно. Къде е тоя мехлем?

Дона махна с ръка към шкафа. Коул стигна до него с две крачки, разрови се и намери кутийка с мехлем. В шкафа нямаше почти нищо друго. Той отваряше една след друга вратичките, но не откри никаква храна. Едва сдържа гнева си. Не беше свикнал да плаши безпомощни жени. Това момиче явно е било толкова малтретирано, че сега не иска да повярва на никой мъж. Доколкото липсата на храна в колибата беше някакво указание, значи Дона е била изтезавана не само с бой, ами и с глад. Запита се дали бандата на Коб е злоупотребявала и сексуално с нея. Беше сигурен, че е така.

Взе мехлема и го донесе на масата.

— Има ли вода тук? — Дона посочи с глава една делва до легена. — А чисти парцали?

— В чекмеджето. Няма защо да се притесняваш. Мога да се справя. Винаги съм се оправяла сама.

— Само мълчи и стой мирно.

Коул потопи парцала във водата и изми внимателно лицето на Дона, изненадан от слоя мръсотия, който се бе насъбрал върху него. Когато я изми, с изненада откри нежна златиста кожа, която щом белезите зараснеха, щеше да бъде безупречно гладка. Внимателно попи капките кръв, засъхнали по ъглите на наранената й уста, а когато тя трепна, в него се породи необяснимото желание да целуне раните й.

Дона мърдаше неспокойно, докато Коул докосваше нежно лицето й. Никой мъж никога не я бе докосвал така внимателно. Тя обаче знаеше защо го прави. Иска откраднатите пари и ще направи всичко, за да ги намери, дори ако трябва да се отнася към една пребита метиска така грижливо и внимателно, както никой мъж до този момент.

Коул гребна от мехлема и намаза раните й. Суровото му изражение и студеното спокойствие на движенията му никак не успокояваха Дона. Тя си помисли, че този мъж е твърде хладнокръвен, че се преструва, и го зачака да избухне.

Той продължи да я маже, усещайки напрегнатия поглед на сините й очи. Противоречиви чувства се бореха в него. Изпитваше състрадание и жалост към нея и колкото и да беше удивително, възхищаваше й се. Подозираше, че Дона лъже и че знае много добре за грабежа, както и къде са парите. Но ако не му каже, той е длъжен да претърси навсякъде, дори и ако тя възрази.

Стана и я изгледа спокойно.

— Готово. Ако мехлемът е добър, след няколко дни лицето ти ще е като ново. Защо те наби Коб?

— Няма да разбереш.

— Ще се опитам.

Тя поклати глава и рошавата черна коса се разстла по раменете й гърба й. Коул я загледа омаян, отново изплува споменът за любимата му Утринна мъгла. Запита се дали Дона е такава красавица, каквато вероятно беше. Чертите на лицето под синините и подутините бяха хубави. Имаше високи и ясно очертани скули, сините й очи грееха ярко, а миглите й бяха толкова гъсти и дълги, че се учудваше как изобщо си държи очите отворени. Сбърчи нос — малко вода и сапун щяха да дойдат тъкмо на място, да направят чудеса с външността й.

— Много добре. Засега ще оставим нещата така, понеже не искаш да говориш за това. Ако си в състояние, може би ще успееш да стъкмиш нещо за ядене. Утре ще започна да търся парите. Освен ако — и той я погледна втренчено — не спестиш неприятностите и на себе си, и на мене и не ми кажеш къде са скрити.

— Казах ти, Били…

— … не ти се е доверявал. Знам. Добре, както искаш. А какво става с яденето?

— Аз… тук няма…

Тя сви красноречиво рамене, отказвайки да го погледне в очите.

— Мисля, че знам какво искаш да ми кажеш. Че няма храна в колибата, нали? Коб те е оставял тук, без да се погрижи за тебе. Само се виж, станала си кожа и кости. Какво ядеш, когато него го няма?

Дона се зачуди какво да му отговори. Не й беше лесно. Били я оставяше на самотек. Не й даваше пари, така че нямаше защо да ходи до града. След известно време разбра, че той нарочно я оставя без пари. Не искаше тя да броди наоколо, събуждайки подозрение, и да привлече вниманието на пазителите на закона. Обикновено донасяше храна и тя трябваше да преживява така.