Кони Мейсън - Жената на разбойника

— Довлякох те.

Той поклати глава.

— Глупаво момиче. Можеше да ти стане нещо. — Усмихна се с ъгъла на устата. — Аз май съм гол под одеялото.

Дона почервеня.

— Аз те съблякох. Беше мокър до кости. Сигурен ли си, че си добре?

— Ужасно ме боли главата, но ще оживея. По-важното е ти как си. Или, по-скоро, как е нашето бебе?

Дона изпусна учудено дъх.

— Ти знаеш? Откъде?

— Един общ приятел ми каза.

— Санди! Той обеща!

— Защо не искаше аз да знам? Казах ти, че искам деца от тебе. Толкова ли е трудно да ми повярваш?

— Не си ми дал причина да вярвам, че ще се задържиш край мене достатъчно дълго, за да посрещнеш детето си на белия свят.

Той положи ръка на корема й, но не откри признак, че в нея расте бебе. Беше твърде слаба и твърде крехка, за да носи дете.

— Никога няма отново да те изоставя, любов моя. Знам, че съм те наранявал в миналото, но трябва да ми повярваш, когато ти казвам, че съм готов да посветя остатъка от живота си на тебе и на семейството, което ще създадем заедно.

Думите му звучаха хубаво, но…

— Защо да ти вярвам?

Той докосна лицето й с такава нежност, че дъхът в гърлото й спря.

— Защото те обичам. Без тебе нямам нито сърце, нито душа. Ако не беше влязла в живота ми, щях вечно да живея с мъката си и със студените спомени. Сега осъзнавам как съм щял непоправимо да разстроя живота си заради една мъртва любов, която никога няма да мога да извадя от гроба. За мене тъгата беше станала начин на живот. Утринна мъгла би искала да продължа напред. Когато отново намерих любов, животът ми придоби смисъл.

Той беше толкова напрегнат, толкова искрен, че Дона усети как всичките й съмнения се изпаряват.

— Радваш ли се за детето?

— Невероятно много. — Той прокара нежно пръсти по корема й. — Толкова си слаба. Сигурна ли си, че всичко е наред с тебе и детето? Ходила ли си на лекар?

Тя кимна.

— Ако всичко е наред, трябва да родя едно здраво бебе след шест месеца.

Последните й думи го накараха да настръхне от страх.

— Бих могъл да ти извия хубавото вратле заради това, че избяга. Как можа да изложиш на опасност и себе си, и детето ни? Вече пометна един път, не можеш да си позволиш да го направиш втори път. О, господи, Дона, ако този път се случи нещо, аз ще съм отговорен.

Той я целуна по челото, въпреки че мръдването на главата му причини невъобразима болка.

Отпусна се назад със стон.

— Не мърдай. Може да имаш сътресение.

— Трябва да се върнем в града. Вали ли още?

Дона погледна през прозореца.

— Не, бурята отмина. Но никъде няма да ходим, докато не се почувстваш по-добре.

Тя се надигна, но той я задържа плътно до себе си.

— Аз не мърдам оттук, нито пък ти. Преживя огромно изпитание. Би трябвало много да ти се разсърдя, но ужасно се радвам, че те виждам жива и здрава. Предполагаше се аз да те спасявам, а не ти мене.

— Добре съм, Коул, наистина. По-здрава съм, отколкото изглеждам.

— Може би, но този път няма да поемам никакви рискове. Това дете ще порасне в тебе. Ще се оженим колкото може по-скоро. Пратих Санди да каже на Ашли, че трябва да се готви за сватба следващата седмица. Приех от Танър едно парче земя и се надявам да ти построя голяма къща, преди нашето дете да се роди.

Истински дом. Човек, когото да обича и който да я обича. Нейно собствено дете. Дона беше прекалено замаяна от щастие, за да отговори. Надигна се на лакът и го целуна по устата, вкусвайки неповторимия му аромат. Как е могла да бъде толкова глупава да избяга от единственото щастие, което някога е познавала?

— Обичам те, Коул — изрече тя с треперещ от вълнение глас.

— Слава на бога — каза той, поемайки си въздух на пресекулки. — Това са най-хубавите думи, които някога съм чувал. И аз те обичам.

Дона се усмихна щастливо, сгушвайки се в него. Светлината на догарящия ден хвърляше странни сенки по стените на колибата. Когато стомахът й нададе вопъл, Дона си спомни, че от предната нощ не е яла.

— Гладна си — каза Коул. Лека усмивка набръчка ъгълчетата на очите му. — Има ли нещо за ядене в тая колиба?

— Не, вече погледнах. Стои изоставена от доста отдавна.

— В дисагите ми има малко пастърма и сухари. Стой спокойно, ще ида да ги взема.

— Не! Не можеш да ставаш. Още не си добре. Аз ще ги взема.

— Само през трупа ми — натърти Коул. — Няма да оставя някакво си главоболие да ме спре. Може да намеря и нещо по-добро за ядене от сухарите и пастърмата.

Той се изправи, олюлявайки се, като се бореше със замайването, и навлече ризата и панталоните. Когато отвори врата, вътре нахлу студен въздух и накара Дона да потрепери и да се свие в одеялото. Той не се забави много. Върна се с една платнена торба. В нея имаше няколко парчета пастърма, малко сухари и парче сирене. Коул наряза сиренето с ножа си и раздели останалата храна на две.