Кони Мейсън - Жената на разбойника

Дона не му повярва.

— Можеш ли честно да кажеш, че си превъзмогнал мъката по Утринна мъгла? Че споменът за нея няма да се намесва в живота ни, ако се оженим?

— Напълно уверено мога да кажа, че ти си жената, която искам.

Не това бяха думите, които Дона искаше да чуе. Имаше нужда да го чуе да казва, че е оставил Утринна мъгла да почива в мир, веднъж завинаги. Самоувереността й бе още много слаба, за да понесе втори съкрушителен удар. Били Коб почти бе унищожил чувството й за собствено достойнство и то имаше нужда от повече подкрепа от тази, която Коул като че ли бе склонен да й даде.

Мълчанието й го ядоса.

— Какво още искаш от мене? Утринна мъгла е моето минало, ти си бъдещето ми. — Видя, че тя трепери, и я зави с одеялото. — О, господи, Дона, какво съм ти направил, че толкова да те огорча? Какво трябва да сторя, за да ти докажа, че за мене ти си единствената жена? — Прегърна я силно, сякаш се страхуваше да не му изчезне. — Хайде, поспи. Утре сутрин тръгваме оттук.

Наслада, която тя не искаше да признае, обля Дона, когато Коул я взе в прегръдките си и я притегли към себе си. Когато беше с него, той можеше да я убеди, в каквото си поиска. Но сега тя беше по-силна от когато и да било. Докато не получеше пълна увереност, че ще има щастието, за което само си беше мечтала, нямаше да се омъжи за Коул Уебстър.

Дъждът спря някъде през нощта. На сутринта сивото, воднисто небе бе огряно от слаби слънчеви лъчи, които обаче не успяваха да прогонят надвисналите дъждовни облаци. Коул спеше дълбоко, беше по-спокоен от когато и да било досега, от месеци насам, защото Дона бе спала в прегръдките му — там, където й беше мястото. Свикнала да става късно сутрин, понеже работеше до късно през нощта, Дона също спеше, сгушена до него.

Силно чукане по вратата стресна и двамата от дълбокия им сън. Коул скочи от леглото, опитвайки се да навлече панталоните и ризата, когато вратата изведнъж се отвори с трясък. Защо не се сети да я заключи снощи?

Дона се изправи в леглото, придърпвайки одеялото до брадичката си, с широко отворени, изплашени очи. В следния миг позна Санди и страхът й се превърна в смущение.

— Добре ли си, скъпа? Мили ми каза за наддаването. Ще убия тоя проклетник Портър още щом го видя. — Отправи убийствен поглед към Коул, чието лице не се виждаше от ризата. — Колкото до тебе, господинчо, ще те разкъсам парче по парче.

Коул провря глава през отвора на ризата.

— Здравей, Санди.

Изражението му бе неразгадаемо, но очите му искряха със свиреп блясък.

— Боже господи! Коул!

Погледът му се премести върху Дона. Лицето й бе цялото порозовяло и без никой нищо да му казва, той се досети какво е ставало тази нощ в това легло. Ужасно се зарадва, че вижда Коул, макар че не можеше да не се запита какви са намеренията му спрямо Дона.

— Изненадан ли си, че ме виждаш? — Приятелската нотка почти не се долавяше в гласа на Коул. — Не ти беше нужно много време, за да тръгнеш подир жена ми.

Санди отвори учудено очи.

— Я почакай малко. Аз просто защитавах Дона в твое отсъствие.

— Тя ми каза, че си й предложил брак.

Санди я погледна въпросително. Тя поклати глава, предупреждавайки го да не казва нищо за състоянието й.

— А каза ли ти защо?

— Нямаше нужда. Всеки мъж би оценил жена като нея и ти си се възползвал от нейната беззащитност.

— Именно ти я остави сама и беззащитна — нападна го Санди. — Аз много се привързах към Дона. Женитбата с нея беше единственият начин да я предпазя от хищници като Къли Портър и подобните му. Тебе те нямаше толкова дълго, че дори сестра ти се отказа да те чака. Надявам се да поправиш грешките, които допусна, след като вече си се върнал у дома. Щом ти си тук, Дона вече няма нужда от моята защита.

— Разбира се, че няма нужда от нея — изсвистя свирепо Коул. Изведнъж той осъзна, че говори на най-добрия си приятел така, сякаш е най-лошият му враг, и гласът му омекна. — Прощавай, Санди. Благодаря ти за всичко, което си направил за Дона. Бъди ни свидетел на сватбата.

— Надявам се да е скоро — каза Санди многозначително.

— Веднага щом приготвим всичко.

— Не! — протестира Дона. Нямаше да седи и да гледа как Коул урежда живота й. Той влизаше и излизаше от живота й както си поиска и искаше от нея да го чака като куче. — Няма да се омъжа за Коул.

— Напротив — проточиха в един глас двамата мъже.

— Да не забравяш нещо, скъпа? — напомни й Санди.

Зеленият поглед на Коул я прониза.

— Какво забравяш, любов моя?

— Нищо! Нищо… Излезте и двамата, за да се облека.