Кони Мейсън - Жената на разбойника

Когато вратата се затвори зад тях, Дона се притесни. Не познаваше Санди достатъчно добре, за да му вярва. Единственият мъж, на когото някога бе вярвала, беше Коул.

— Успокой се, Дона, нищо лошо няма да ти направя. Ще стоя тук достатъчно дълго, за да остане Портър доволен. Седни, изглеждаш уморена, скъпа.

Дона се поуспокои и се отпусна предпазливо на ръба на леглото.

— Уморена съм. Напоследък не се чувствам добре.

Санди я погледна загрижено.

— Да намеря ли доктор?

— Не, може би съм яла нещо развалено. Сигурна съм, че ще ми мине.

Той я изгледа странно.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че какво друго може да е?

— Предполагам, имаш право.

Поговориха още малко за всякакви обикновени неща и накрая Санди каза:

— Е, аз вече мога да си тръгвам. Почини си, скъпа. Ще се видим утре.

— Санди… благодаря ти. Не трябваше да го правиш.

Той я погледна, а в сините му очи се четеше неясен смут.

— Трябваше да го направя. Сега повече от всеки друг път.

След тази тайнствена забележка той си тръгна. На другата вечер обаче отново дойде и я придружи горе, след като работното й време привърши. Така минаха цели две седмици. Дона се чувстваше виновна, че Санди се охарчва заради нея, и настоя да му върне поне известна сума от парите, които Къли не й искаше.

Здравето й обаче продължи да се влошава. Сутрин й се гадеше, имаше световъртежи, апетитът й като че ли съвсем я бе напуснал. Не можеше да си позволи да отслабне. Къли неведнъж се бе оплаквал, че е прекалено слаба.

Тази вечер Санди закъсня. Неколцина клиенти решиха, че се е наситил на Дона, и започнаха да спорят кой да иде с нея в стаята й. Размениха си няколко юмрука. След броени минути боят се превърна във всеобщо сбиване, присъединиха се и няколко от момичетата. Дона се добра до стълбището и загледа оттам уплашена как боят става все по-свиреп. Изведнъж ревът на тълпата я замая и тя се олюля зашеметена.

Санди пристигна запъхтян в „Поилнята“ — беше се забавил заради един проблем в дъскорезницата. Страхуваше се да не би клиентите на Портър да са изтълкували неправилно закъснението му. Напоследък бе станал редовен клиент на заведението и всички знаеха, че Дона предпочита неговата компания. Той бутна летящата врата и се озова насред една лудница. Потърси с очи Дона и я видя да си пробива път към стълбището. Вълна от облекчение пробяга по него, когато разбра, че й няма нищо. Изведнъж тя се олюля и той усети как сърцето му прескача. Разблъска тълпата с неподозирана сила, раздавайки юмруци наляво и надясно, и се добра до нея.

Стигна навреме. Дона тъкмо бе започнала да се свлича на пода, когато той я подхвана и се изкачи тичешком по стълбите. Когато стигна до стаята й, тя вече се свестяваше.

— Какво стана?

— Припадна. Добре че стигнах навреме. — Той я положи внимателно на леглото и отстъпи назад. — Не е ли време да ми кажеш истината?

— Истината? За кое?

— Всички признаци са налице. Носиш дете. От Коул ли е?

Очите на Дона блеснаха гневно. Той да не си мисли, че е способна да отдаде тялото си на друг, освен на Коул?

Санди разбра причината за гнева й, но се налагаше да й зададе този въпрос.

— Съжалявам, Дона. Трябваше да ти задам този въпрос — заради Коул.

— Той беше първият ми и единствен мъж — Никога не съм била наистина жена на Били Коб.

Санди отмести поглед, смутен от това толкова лично разкритие, макар да знаеше, че Коул е взел девствеността на Дона. Изведнъж се обърна рязко към нея.

— Обичаш ли Коул?

Дона въздъхна, спомняйки си момента на раздялата им.

— Някога го обичах.

— И още го обичаш.

— Вече не съм сигурна. Той не заслужава любовта ми.

— Какво ще правиш с бебето? В кой месец си?

Дона си спомни как Коул не се бе отдръпнал от нея, докато се любеха — поне няколко пъти. Последният път беше, когато замина. Но тя можеше да е заченала много преди това. Върна се назад, шокирана колко много време е минало от последния й цикъл. Ако и сега не й дойдеше, значи щеше да е за трети път, което означаваше, че е бременна в третия месец. Отдавна би трябвало, да си даде сметка, че е бременна, но бе преживяла толкова мъка и беше толкова нещастна, че не бе обърнала внимание на това, което се случваше в собственото й тяло.

— Не съм сигурна. Втори или трети месец. — Тя вирна брадичка. — Не се тревожи, мога да се погрижа за себе си.

— Не и ако работиш в „Поилнята“. Трябва да напуснеш незабавно, няма значение дали искаш или не. Ще направя всичко възможно, за да намеря Коул и да го доведа.