Кони Мейсън - Господарят на мрака

Но не умря. Дори когато темпото му се засили и той започна да гали гърдите й, докато влизаше и излизаше, ръцете му намериха връхчетата им и устата му зашепна срещу устните й неща, които тя не разбираше. Когато усети как болката се превръща в удоволствие, тя изживя ново мъчение. Стискайки зъби, отказа да разкрие на Хайме с дума или действие, че й въздейства по някакъв начин. Дори когато тялото й закопня за далечната цел, която осъзнаваше неясно, и плътта й запламтя повече от адските пламъци в стремежа да я достигне.

Хайме усети напрежението, което се натрупваше в тялото под него, и се изкикоти цинично. Събрал доста опит в различните начини на любене, той усети мига, когато тялото на Алета омекна и го прие. Разбра и кога болката спря и започна насладата. Усети и че може да я доведе до кулминация въпреки енергичните й протести и отрицания. Тази мисъл докара собственото му освобождение толкова близо до ръба, че му трябваше свирепо съсредоточаване, за да се сдържи и да не експлодира в нея. Тя беше толкова малка и стегната, че той нарочно се сдържа, за да не я нарани непоправимо. Инстинктивно осъзна, че такава дребна жена като Алета ще има нужда от повече време, за да се разтегне и да го приеме целия.

Колкото по-дълго време той влизаше и излизаше, толкова повече Алета изпитваше удоволствие, докато не й се стори, че ще избухне. Осмелявайки се да погледне в лицето му, тя усети как дъхът засяда болезнено в гърлото й. Лицето му беше смръзнато в съсредоточение, главата му отметната назад, шията изящно извита. Стори й се свирепо красив и още по-страховит от всеки мъж, когото досега беше познавала. Тогава всяка мисъл застина, когато нещо в нея се разпадна, заливайки я с такова невероятно великолепие, че й се стори, че ще умре от това. Прехапа устната си, за да не извика, и усети железния вкус на кръвта.

Хайме почувства точния миг на кулминацията й и остави собственото си освобождение да го разпилее в нея. Алета почувства медената струя течен огън да затопля тялото й и усети отчаяние, по-голямо от всяко, което беше изпитвала досега. Хайме Мортимър беше взел нещо скъпоценно от нея, нещо, което тя беше възнамерявала да даде на Ивън Грей. Никога нямаше да му го прости.

С дъх, който още се блъскаше в гърдите му, Хайме се надигна от Алета и се отпусна до нея, взирайки се в тавана. Дълбока бръчка разряза челото му, когато се замисли върху последиците от това, да вземе съпруга, която очевидно го презираше. Действайки импулсивно, беше препуснал към Лондон и беше предявил претенциите си към лейди Алета Съмърсет, а сега, когато бракът беше консумиран, се беше натоварил със съпруга, която не беше сигурен, че иска. Макар че беше извлякъл неизмеримо удовлетворение от това, че взе жената, която Ивън Грей беше искал, нямаше и най-малката представа какво да прави с нея. Съпругата беше последното нещо, от което имаше нужда.

Обръщайки се към Алета, той се вгледа в лицето й. Бузите й бяха мокри от безмълвни сълзи и той се смая на способността й да скрива болката, която знаеше, че й е причинил. Като знаеше, че й беше дал удоволствие накрая, това до голяма степен компенсираше разкаянието, което би могъл да изпита заради това, че я беше наранил.

— Добре ли си, милейди? — запита той мило.

Не би допуснал да се каже, че е брутален съпруг.

— Изглеждам ли добре? — изсъска Алета троснато. — Нарани ме.

— Дадох ти удоволствие.

— Не, не е така — отрече тя яростно. — Не получих никакво удоволствие от това брутално съвкупление. Ако отново ме докоснеш, кълна се, ще намеря начин да те убия, докато спиш.

Лицето на Хайме потъмня от едва сдържан гняв.

— Ти си ми съпруга. Твой дълг е да ми се подчиняваш във всичко.

— Няма!

Разгневен от нейната смелост, Хайме се надигна на колене, приковавайки я към дюшека с мрачната интензивност на погледа си.

Никой мъж и никоя жена не му бяха говорили досега по този начин. Знаейки, че трябва да я накаже и да потуши бунта й още в зародиш, той вдигна ръка, сякаш за да я удари.

Алета замря, ясно осъзнавайки, че Хайме може наистина да я нарани, ако я удари, но не можа да сдържи темперамента си.

— Хайде, селяко, удари ме — предизвика го тя. — Няма да си спечелиш приятели, когато се покажа на закуска с насинено до неузнаваемост лице. Баща ми и кралят са добри приятели.

— Има места, където синините не се виждат — каза той и очите му се плъзнаха безскрупулно по голото й тяло.

Но като гледаше дребната й фигурка, Хайме знаеше, че няма да я удари. Дори и ако го раздразни ужасно много. Той не постъпваше по този начин. Нито пък щеше да изисква от нея нещо, което не е склонна да му даде. Бракът им беше консумиран; след тази нощ вече нямаше нужда да спи с нея.