Кони Мейсън - Господарят на мрака

Тъмните очи на Хайме се вгледаха в обърнатото й към него лице, виждайки човек, който му беше по-скъп от собствения му живот. Онова, което беше започнало като принудителен брак, се беше превърнало във връзка, основаваща се на любов. Макар че доверието отначало липсваше, той никога не се беше съмнявал в любовта си към Алета, дори когато се беше опитвал да отрича пред себе си това, че тя означава за него повече, отколкото всеки друг човек на света. Това, че тя го обичаше, беше невероятно, не можеше да се получи по-хубаво нещо при такова лошо начало. Седмици наред тя се беше опивала от възможността да му говори колко много го ненавижда.

Той мълча толкова време, че Алета се обезпокои.

— Хайме, чуваш ли ме? Обичам те.

Той се вгледа в нея, после ъгълчетата на устата му се извиха в ярка усмивка, преобразяваща лицето му от мрак в светлина. Дъхът заседна в гърлото на Алета, отново поразена от красотата на мъжа, когото някога селяните бяха нарекли Господарят на мрака. Ако можеха сега да го видят, помисли тя замечтано, щяха да го нарекат Господаря на светлината.

— Ако любовта ти към мене е половината от тази, която аз изпитвам към тебе, значи ще умра като щастливец.

Внезапно детето, почиващо в утробата на Алета, ритна силно, обявявайки присъствието си пред двамата си родители. За миг Хайме като че ли се стресна, после се засмя, поставяйки ръка на издутия й корем. Смехът му я порази; за първи път го чуваше да се смее на глас.

— Нашият син…

— Или дъщеря.

— Да. Нашият син или дъщеря иска внимание. Протестира, че е така притиснат помежду ни. Може би трябва да те оставя да си почиваш.

Той я целуна по носа и стана от леглото.

— Аз всъщност не искам да си почивам, милорд.

Дрезгавата нотка в гласа й го спря. Сграбчвайки ръката му, тя се опита да го дръпне пак към леглото.

— Алета… — Той я изгледа нежно, осъзнавайки, че може би я е изтощил предната нощ. Никога не би направил каквото и да било, с което да изложи на опасност нейния живот или този на детето им. — Не мисля, че…

— Угоди ми, милорд. Една целувка е всичко, което искам, после можеш да си вършиш работите, докато аз изкарам в леглото остатъка от деня.

— Как да откажа на такава приятна молба? — отвърна закачливо Хайме, навеждайки глава.

Огънят, тлеещ в дълбините на сините й очи, трябваше да го предупреди, защото в мига, когато устните им се докоснаха, той беше изгубен.

Стенейки в щастлива агония, той вдигна глава и изпъшка:

— Вещица. Предавам се. Прави с мене каквото искаш.

— Не забравяй тези думи, милорд — изрече предизвикателно Алета, докато го търкулваше върху себе си, — защото винаги ще искам да ми се предаваш.

— Както и аз — прошепна задъхано Хайме, когато с един дързък тласък сля двете им тела в едно.

Това беше сватбата, за която Алета винаги си беше мечтала. Блестяща в синия брокат, поръбен с хермелин и окичен със скъпоценни украшения, сложила семейните накити на рода Мортимър, тя се чувстваше като принцеса до своя принц. Високата конусовидна шапчица и коприненият воал почти изцяло скриваха сребристите й плитки, които се спускаха свободно чак до кръста й.

За разлика от първата им кратка сватбена церемония, когато Хайме беше облечен като селянин, този път той се беше пременил в дрехи, които повече подхождаха на положението му в обществото. Съобразявайки се с модата, блестеше като паун в яркозелено, виолетово и жълто. Жакетът му беше кадифен, а панталоните, с един зелен и един жълт крачол, излагаха на показ съвършените му мускулести крака. Големи сребърни токи украсяваха обувките му, на кръста си беше запасал меч с украсена със скъпоценни камъни дръжка.

Кралският параклис беше мястото на церемонията, уважена от почти всички благородници в кралството. Понеже Алета вече нямаше баща, който да я предаде на младоженеца, сияещият крал Хенри изпълни това задължение. Самият епископ съедини младата двойка, а Хенри беше поръчал голямо тържество, за да почете новобрачните.

Ако на някого се беше сторило странно, че невестата е в напреднала бременност, никой не каза и дума по този повод. Вместо това гостите се съсредоточиха върху лъчистата красота на булката, гордата стойка на младоженеца и очевидното им щастие.

Когато Хенри беше научил какво е станало на пустия уелски бряг и беше разбрал, че Алета и Хайме искат да се оженят в Лондон, беше направил всичко, за да направи от сватбата им незабравимо празненство. Сега стоеше отстрани със сияещо лице, докато епископът ги обявяваше за съпруг и съпруга. Проницателен познавач на характерите, Хенри се радваше, че се беше сприятелил с Хайме Мортимър в деня, когато младият мъж дръзко беше прекъснал сватбата на лейди Алета и лорд Грей. Когато научи, че Мортимър е Господарят на мрака, това беше голяма пречка, която за щастие бе преодоляна, и сега той беше абсолютно сигурен, че контрабандистът вече няма да изплува, за да го накара да съжали за взетото решение.