Кони Мейсън - Дръзка любов

— Джереми е съпругът ти, нали? — запита Кейси с любопитство, но все пак не желаейки да бъде нахална.

— Да — въздъхна Марта със съжаление. — Трудно би могло да се намери по-добър мъж. Той беше моряк и един ден корабът му не се върна. По-късно чух, че „Луси“ потънал в жестока буря.

— Сигурно… сигурно ти е било трудно. Имахте ли деца?

— Да, имахме един син, който живя само годинка. Крехко дете, но Джереми много го обичаше. Макар че искахме, не можахме да имаме друго дете. А сега… сега е много късно. Моят Джереми няма да се върне.

— Нямаш ли роднини?

— Само родителите ми, но те са много болни и не могат да работят. Татко загуби здравето си в каменовъглените мини, а мама работеше, за да го издържа, докато и нейното здраве не се съсипа. Помагах им, докато не ме хванаха с откраднато парче шунка и три наденици; взех ги от богатото семейство, където работех. Но те имаха толкова много, че си помислих, че няма да забележат какво съм взела. Заплатата ми едва стигаше за наема на къщичката ни, какво остава пък за храна. След като Джереми изчезна и вече не получавахме неговите пари, бях принудена да открадна — каза тъжно Марта.

— А какво стана с родителите ти? — запита Кейси с искрена загриженост. — Кой се грижи за тях, след като ти… не си на разположение?

Отчаяно изражение се изписа на лицето на Марта и Кейси съжали, че е запитала.

— Никой — отговори тя с едва сподавен стон. — Най-вероятно и двамата са мъртви. Кой знае, може тъкмо те да са имали късмет, а не аз. Погледни ме. На тридесет години съм, а изглеждам на четиридесет. Джереми го няма, детето ни отдавна е мъртво. На какво да се надявам?

Учудване се изписа за момент на изразителното лице на Кейси. Тя беше предположила, че Марта е над четиридесетте, а като научи, че е само на тридесет, това й подейства като шок. Замълча; собственото й нещастие бледнееше в сравнение с ужасната загуба на приятелката й.

Марта вече се беше облякла и се беше върнала в къщата, но Кейси беше останала да се поплиска още малко във водата, припомняйки си всичките щастливи мигове, прекарани в плуване в ирландските поточета. Накрая, не можейки повече да отлага завръщането си, тя се приготви да излезе на брега, когато един странен звук накара косъмчетата по тила й да настръхнат. Стори й се като вик на ранено животно, идващ някъде откъм гористия бряг на поточето. Но в това, че го издаваше човек, нямаше никакво съмнение.

— Кой е там? — викна Кейси.

Взряна в гъстите храсти, тя не чу нищо друго освен характерното кряскане на папагалите. Мислейки, че умът й си прави шеги с нея, тя се обърна и се накани да излезе от водата, когато звукът отново стигна до слуха й, този път по-ясно. И несъмнено издаван от човек.

Събирайки смелост, Кейси се отправи към отсрещния бряг, цялата нащрек. Забрави факта, че мократа риза прилепваше към тялото й, ясно очертавайки всяка извивка и вдлъбнатинка по нея. След като се изкачи по затревения склон, тя спря пред храстите, готова да се оттегли бързо при първия признак за опасност. Но понеже си беше любопитна по природа, не се отказа и пристъпи напред.

Напрягайки ушите си, Кейси отново чу слабия звук и стигна до заключението, че в горичката има някой — човек или не, — който се нуждае от помощ. Поредица от стонове, издаващи ужасно страдание, я привлякоха към храстите. Някой там лежеше ранен и любопитната й природа изискваше тя да разбере кой е.

Движейки се тихо, стъпвайки почти безшумно по дебелия килим от листа, Кейси навлезе в горичката. Започна предпазливо да си проправя път през високите евкалипти и бодливите храсти. Изведнъж едно сиво кенгуру изскочи сред дърветата и се скри във високата трева, растяща край потока, а сърцето й лудо заби. Тя спря задъхана, опитвайки се да потисне растящата си паника, докато един болезнен стон не раздвижи вкаменените й крайници. Този път вече можеше да разбере откъде идва звукът и решително се запъти наляво, като измина едва няколко крачки, преди да се спъне в тялото.

Паднал по корем, мъжът беше облечен в парцаливи дрехи, едва закриващи изтощеното му от глад тяло. Горе на дървото, удобно разположена сред клоните, една коала с мъдра физиономия дъвчеше спокойно листа, гледайки тъжно към човека. Загнояла, покрита с кървава коричка рана зееше в горната част на гърба му и ако не беше изстенал отново, Кейси би могла да го сметне за умрял.

Действайки инстинктивно, тя го обърна по гръб и потисна един вик на изненада, когато разпозна изпосталялото му лице.