Кони Мейсън - Дръзка любов

— Тим! Господи, какво са направили с тебе?

Съдейки от състоянието, на раната му, Тимъти О’Мали се беше крил в храстите поне няколко дни. Откъде беше дошъл? От Сидни? Ако беше така, значи беше изминал пеша петдесет мили, и то тежко ранен. Той беше силен мъж, иначе загубата на кръв би могла да го убие. Изглеждаше изтощен от глад, а другите белези по тялото му подсказваха, че е бил често пребиван. За да спаси живота му, се налагаше да действа бързо.

Откъсвайки парче от ризата си, тя отиде при потока, за да намокри плата в студената вода. Върна се бързо и почисти кръвта и коричките от раната. Изстена отчаяно, когато видя отблизо дупката от куршум, която твърде дълго беше стояла без никакви грижи. Толкова дълго, че беше забрала и изпускаше жълтеникава гной. Дори и сега тялото му гореше от треската, дължаща се на инфекцията. Не беше нужно човек да е лекар, за да разбере, че се налага куршумът да бъде изваден, за да се спаси животът на Тим.

Кейси се върна няколко пъти до потока, за да намокри парцала и да измие лицето и врата на Тим с хладка вода, както и да капне няколко скъпоценни капки влага в пресъхналата му уста. След малко той се раздвижи, започна да стене и да се мята диво.

— Тим, лежи мирно — прошепна тя настоятелно. Мятането му можеше само да му навреди още повече и да поднови кървенето.

Звукът на глася й, както и въздействието на студената вода го свестиха и очите му бавно се отвориха. Отначало изглеждаха по-мътени и объркани, но малко по малко разумът в погледа му се завърна и той се втренчи невярващо в Кейси.

— Кейси? Ти ли си, момиче, или сънувам?

— Аз съм, Тим — увери го Кейси с навлажнени от непролетите сълзи очи.

Тимъти О’Мали й беше също толкова скъп по свой си начин, колкото и баща й. Тя го обичаше, не в романтичния смисъл на думата, но като скъп приятел или брат. И той я обичаше. Но любовта му беше по-сложна. Един ден двамата може би щяха да се оженят и да си създадат добър съвместен живот. Но съдбата се беше намесила и ги беше хвърлила в противоположни посоки, в страна, намираща се много далече от родната им Ирландия.

— Откъде се взе? — запита Тим със слаб глас.

— И аз мога да те питам същото. Какво се е случило? Защо избяга, като знаеше, че няма къде да отидеш?

— Познаваш ме, момиче. Упорит съм като муле. По пътя се спречках с един офицер и ме пратиха в Нюкасъл, да работя в каменовъглените мини — обясни Тим. — Но, Кейси, не можех да го понеса. Работиш под земята, в постоянна тъмнина, това е по-лошо от смъртна присъда. След няколко дни в този ад реших да избягам или да умра. И почти успях. Да умра, искам да кажа.

— Но къде щеше да отидеш, Тим?

— При разбойниците. Чух, че живеели в гъсталака и били добре тук, край Хоксбъри.

— Но те са отчаяни, преследвани мъже, Тим. Повечето от тях не са по-добри от зверовете — възрази Кейси, припомняйки си разбойника, който едва не я беше изнасилил.

— Не са по-лоши от повечето войници в Корпуса на рома — изтъкна Тим. — Те третират осъдените като роби.

— Как те раниха? Пеша ли стигна дотук от Нюкасъл?

— Простреля ме един от пазачите, докато бягах. Слава на бога, че беше тъмно, иначе щях да бъда мъртъв, а не просто ранен. Само че не предвидих, че раната ще загнои. Мислех, че няма да застраши живота ми. Бродих дни наред в храсталака. Преследват ме. Пуснали са туземни следотърсачи по следите ми. Не може да са далече оттук.

Умът на Кейси работеше трескаво.

— Не мога да те оставя да лежиш тук и да умреш от загуба на кръв или да те хванат. Но ме е страх да те закарам в къщата. Господин Рой е състрадателен човек, но съм сигурна, че ще застане на страната на закона, ако властите поискат да те предаде. А Деър…

— Господин Рой? Деър?

— Моят работодател и синът му. Това е тяхна земя. Къщата е оттатък потока, зад завоя.

— Освободени ли са или са „мериноси“?

— Заселници от Англия — каза Кейси, не искайки да използва пренебрежителния прякор. — Господин Рой би се погрижил за раната ти, но Деър…

— Кейси! Какво става с тебе?

— О, господи, Деър! — Кейси трепна силно. — Върнал се е. Трябва да вървя, Тим, но ще дойда пак късно вечерта, ще ти донеса храна. Моля те, не мърдай оттук.

— Кейси! Чуваш ли ме?

— По дяволите! — изсъска тя.

Защо Деър се беше върнал точно сега? И защо търсеше точно нея?

— Кейси, кой е Деър? Изглеждаш ми изплашена. Да не би той…

— Казах ти, Тим, Деър е по-големият син на господин Рой. Той… не се разбираме с него — разкри тя в усилие да успокои страховете на Тим. В действителност, отношенията й с Деър не можеха да бъдат обяснени с прости думи. — Трябва да вървя.