Кони Мейсън - Дръзка любов

Докато се обличаше, след като се беше изкъпал и сменил дрехите си при пристигането, камериерката му съобщи, че една дама го чака в приемната. Радостта повиши настроението му, защото беше сигурен, че Кейси най-накрая се е осъзнала. Веднага нареди на стреснатата камериерка да обяви свободен ден за прислужниците. Не искаше никакви любопитни очи да виждат как посреща любимата си.

Тя стоеше в приемната с нахлупена качулка на главата, сякаш страхувайки се да разкрие самоличността си. Но той разбираше това. Кейси беше омъжена жена и клюките щяха да тръгнат незабавно, ако някой я видеше да посещава дома на един ерген.

— Кейси! — Радостното му възклицание накара жената да се обърне с лице към него. — Господи! Лидия! Какво, по дяволите, правиш тук?

— Еди каза, че се готвиш скоро да заминеш от Лондон, затова не можех да те оставя да тръгнеш, без… без да те видя отново. Чаках, да се обадиш, но ти не се обади — обвини го Лидия с потръпващи устни. — Заради онази жена е, нали? Червенокосата. Забрави я, Деър. Аз… аз те обичам от деня в който се срещнахме.

— Не би трябвало да си тук, Лидия — укори я строго Деър. — Ти си красиво момиче и няма нужда да тичаш подир някого. Всеки мъж за женене в Лондон с радост би те взел за съпруга. Казах ти го вече, не съм мъж за тебе.

Разглезена, свикнала да й се угажда, Лидия отказваше да приема леснопостижими неща. Тя желаеше Деър. Този мъж представляваше предизвикателство, на което тя не можеше да устои. И наистина смяташе, че е влюбена в него.

— Толкова много имам да ти предложа, Деър, повече от всяка друга.

— Обичам Кейси твърде много, за да се откажа от нея — призна той, надявайки се да обезкуражи Лидия.

Тя беше красива млада жена с тяло на съблазнителка, която един ден щеше да стане великолепна съпруга. Но не на него.

— Ти така и не ми даде шанс, Деър — захленчи тя.

— Склонна ли си да напуснеш лондонското общество заради австралийската пустош? — запита той строго. — Можеш ли да се откажеш от целия лукс, на който си свикнала? Домът ми съвсем не е разкошен, климатът е суров и страшен. Има комари, наводнения, прах и горещина, така задушаваща, че не можеш да си поемеш дъх, без да изгориш дробовете си. А Лондон е на шест месеца път. Можеш ли със сигурност да кажеш, че ще бъдеш щастлива в подобно обкръжение?

— С тебе бих могла — настоя тя и упорито вдигнатата й брадичка го предизвикваше да й докаже, че греши.

Деър тъкмо щеше да го направи, когато шум при входната врата извести пристигането на друг неочакван посетител.

— По дяволите — изруга той раздразнено. — Точно това ми трябва, някой да те намери тук сама с мене, без никаква прислуга наоколо. Стой тук, Лидия, а аз ще отпратя посетителя. Не се показвай, докато човекът не си тръгне. Надявам се да не е брат ти.

— Но, Деър…

— Послушай ме, Лидия — заповяда той строго.

Кейси пристъпваше нервно от крак на крак, чакайки някой да отвори вратата, и се питаше дали постъпва правилно, като идва при Деър. Дрю би я посъветвал да направи точно това, но струваше ли си да компрометира гордостта си? Тя беше дошла тук, нали? Това отговаряше на въпроса й. Стресна се, когато Деър лично й отвори вратата.

— Кейси!

— Здравей, Деър — усмихна се тя, пристъпвайки неловко от крак на крак. Той и изглеждаше някак си объркан, но тя го отдаде на изненадата, че я вижда тук, пред вратата си. Когато продължи да се взира в нея по същия разсеян начин, тя закърши нервно ръце и запита: — Може ли да вляза?

Започваше да съжалява за прибързаното си решение да го посети в дома му.

— Извинявай, моля те, влез — каза Деър, хвърляйки странен поглед през рамо. — Аз, ами… не очаквах да те видя тук.

— Да не съм дошла в лош момент? Ако не искаш да ме виждаш, ще си тръгна.

— Не! Просто бях тръгнал да те видя, тебе и сина ни. Нямаше ме в града, върнах се преди няколко часа.

— Значи не знаеш? — запита Кейси.

Деър се държеше толкова странно, че тя предположи, че има нещо общо със смъртта на Дрю и това, че не беше присъствал на погребението му.

— Какво да знам?

— Дрю почина. Погребахме го преди няколко дни.

Лекото потрепване на гласа й говореше красноречиво за мъката й. В следващия миг му хрумна мисълта, че трябваше да бъде тук, за да я подкрепя и утешава.

— О, господи, Кейси, съжалявам! Нямах представа. Ела, любов моя, трябва да поговорим.

Обгръщайки треперещите й рамене, той нарочно я изведе от приемната и я въведе в кабинета, внимателно затваряйки вратата зад себе си. Кейси не биваше да вижда Лидия. Ако имаше късмет, Лидия щеше да се отегчи от чакане и ще си тръгне.