Кони Мейсън: Съблазнена от един женкар

— Идваш с мене — изсъска той.

Фийби се запъна.

— Никъде няма да ходя с тебе. Ние с Рам пак сме заедно; ще направим така, че бракът ни да проработи.

Дейвид се изсмя презрително.

— Бракстън не може да ти остане верен, дори да иска. Прекалено е просмукал с разврат. Една жена никога няма да му е достатъчна.

Задърпа я към пътеката.

— Натъкнах се на Уотс, докато се криех в подземния свят на Лондон. Той ме чака с каретата малко по-нататък на пътя.

— Защо го правиш?

— Очаквах да получа достатъчни пари от амулета, за да живея в разкош до края на дните си. Бракстън ме лиши от тях, затова реших да те отвлека за откуп. Искам десет хиляди лири, за да те пусна. Бракстън е богат, десет хиляди лири са нищо за него.

— Десет хиляди лири! Ти си луд! Бракстън никога няма да се съгласи.

— Времето ще покаже. Щом стигнем там, където отиваме, Уотс ще се погрижи да предаде бележката с исканията ми за откупа.

Фийби се опита да се изскубне, но безуспешно.

— Рам не е глупак. Няма да се съгласи с условията ти.

— Ще видим. Тръгвай. Протестирането няма да ти е от полза; по един или друг начин ще получа това, което ми се полага.

— Сигурна съм, че ще получиш точно това, което заслужаваш — каза сухо Фийби. — Не можеш да се мериш с Рам. Ще си платиш за това.

— Съмнявам се. Първо ще трябва да ме намери. Възнамерявам да пътувам по света, да виждам нещо друго, освен вътрешността на някоя гробница.

— С крадени пари?

— Не гледам на тях по този начин. Спечелил съм си всеки фартинг.

Фийби реши, че е дошло времето да изиграе коза си.

— Очаквам наследника на Рам. — Мълчание. — Чуваш ли ме?

Дейвид се засмя.

— Дете! Колко възхитително! Току-що ми гарантира, че исканията ми ще бъдат изпълнени.

— Рам ще те преследва като див звяр, какъвто си.

— Може би трябва да поискам двадесет хиляди лири — изрече замислено Дейвид. — Детето, което носиш, трябва да струва поне още десет хилядарки.

Рам се събуди малко след Фийби със странно изтръпване в гърдите. Предчувствие? Нещо не беше наред; той го усети незабавно. Не беше просто разочарованието да се събуди сам; чувството стигаше много по-дълбоко. Беше болка като спазъм, ясен предупредителен сигнал, който никога не го беше подвеждал в миналото.

Скачайки от леглото, той се изми набързо и навлече дрехите си. Когато се появи в кухнята, госпожа Краули така се стресна при влизането му, че изпусна хляба, който току-що беше извадила от фурната.

— Лорд Бракстън! Кога пристигнахте?

— Снощи. Сър Андрю ми отвори. Виждали ли сте Фийби тази сутрин?

— Не е ли в стаята си?

— Не. Идвам оттам.

Веждите на госпожа Краули се вдигнаха и лека усмивка се появи на устните й.

— Трябва да се е събудила рано — продължи Рам. — Очаквах да я намеря в кухнята.

— Лейди Бракстън понякога се разхожда сутрин рано преди закуска. Подозирам, че ще я намерите на любимото й място. Ще ви упътя, ако искате.

Не можейки да разсее странното пробождащо предчувствие, той нетърпеливо изслуша напътствията на госпожа Краули как да намери езерцето. Благодари й любезно и излезе веднага. Откри пътеката доста лесно, без да обръща особено внимание на стоящата наблизо карета. Навлизайки под хладните сенки на гората, той тръгна бързо напред. Чу далечни гласове и се запита дали бащата на Фийби не я е придружил. Суровият мъжки глас скоро разсея предположенията му.

Рам спря точно там, където свършваше пътеката, и се скри зад едно дърво, за да види какво става. Паника го обзе, когато видя Дейвид Филипс, сграбчил Фийби.

Защо този негодник не е мъртъв?

Полека се примъкна по-близо, за да чуе какво говорят. Каквото и да казваше Филипс, Фийби енергично протестираше. Рам щеше най-напред да извие врата на това копеле, а после да го тикне зад решетките, където му беше мястото.

Когато чу Фийби да казва: „Очаквам наследника на Рам. Чу ли ме? Бременна съм“, дъхът му спря и главата му се завъртя. Започна да се бори да си възвърне самообладанието и успя. Защо не му го беше казала? Откога знаеше? Докато сърцето му казваше да излезе и да нападне Филипс, умът съветваше да бъде предпазлив. Не можеше да си позволи да действа прибързано; очевидно Филипс не беше стабилен и Рам се побоя, че може да нарани Фийби и детето, което тя носеше.

Моето дете.

Тези две думи накараха сърцето му да се изпълни с радост. Той се сниши зад дървото, за да събере мислите си и да нахвърли план. Макар че Филипс не размахваше оръжие, Рам не беше сигурен, че не е въоръжен. Този мъж не можеше да бъде напълно с ума си, ако възнамеряваше да отвлече Фийби. Ако Филипс имаше поне капчица здрав разум, щеше отдавна да е напуснал Англия. Какво, по дяволите, искаше той?