Кони Мейсън: Съблазнена от един женкар

Опирайки се на дървото, Фийби стана и тръгна към него.

— Добре съм.

Той я прегърна през кръста, притисна я насърчително и я поведе по пътя.

— Добро момиче.

— О, виждам Дейвид — възкликна Фийби. — Колко… жалко изглежда.

Само момент ще отнеме да му вържа ръцете и краката. Двамата чуха, че към тях се приближава някаква карета.

— Някой идва! — възкликна Фийби.

— Хубаво. Това означава, че няма да вървим пеша до града. Стой настрана, докато дам знак на хората.

Не стана нужда да дава знак, защото каретата и без това спря. Вратата се отвори и сър Андрю излезе отвътре.

— Слава богу, че ви намерихме!

Той отвори ръце и Фийби влетя в прегръдките му.

— Откъде разбрахте? — запита Рам.

— Уилсън пристигна тази сутрин, скоро след като излязохте. Беше загрижен, дочул как Уотс говорел с коняря рано тази сутрин.

— Точно така, милорд — обади се Уилсън. — Отидох в конюшнята да нагледам конете и чух един мъж, каза, че името му било Уотс, да говори с коняря. Хвалеше се, че някакъв богат лондонски лорд щял да му изсипе цял куп пари, за да му върне нещо, което му принадлежало. Събрах две и две и реших, че ще е най-добре да ви съобщя какво съм чул.

— Добра работа — газа Рам.

— Не бяхте при езерцето, когато проверихме там — продължи сър Андрю. — Навсякъде имаше следи от борба. Върнахме се в каретата с намерението да сигнализираме на властите. Тогава Уилсън видя следи от колела, които изглеждаха пресни. Тъй като нямахме друга следа, тръгнахме да ги проверим. Какво стана? — запита той, сочейки към преобърнатата карета.

— Това е дълга история — каза Фийби. — Дейвид Филипс е жив. Последвал Рам в Кеймбридж. Щеше да ме отвлече и да иска откуп.

— Измъкна ли се?

Рам посочи към мястото, където Филипс лежеше отпуснат на земята.

— В безсъзнание е. Тъкмо щях да му вържа ръцете и краката, когато пристигнахте. — Подаде ремъците на Уилсън. — Отстъпвам ти тази чест.

Уилсън се зае веднага с Филипс и го остави овързан като коледна гъска.

— Цяло чудо е, че вие с Фийби не сте ранени. Как се обърна каретата? — запита сър Андрю.

— Конете се подплашиха и Уотс не можа да ги задържи — отвърна Рам. — Помисли, че е най-добре да не споменава пистолета. — Притиснат е под каретата. Смятахме да стигнем пеша до града и да повикаме помощ, но тримата сигурно ще можем да вдигнем каретата и да го измъкнем изпод нея.

— Рам е ранен — каза Фийби. — Има нужда от медицинска помощ.

— Няма нищо, само две счупени ребра.

— Мога да ви превържа, милорд — предложи Уилсън.

— Можете да използвате фустата ми — каза Фийби, обърна се и вдигна полата си, за да развърже връзките.

Измъкна фустата, подаде я на Уилсън и той веднага започна да я къса на ивици.

— Свалете си жакета и ризата, милорд — нареди той.

— Много шум за нищо — измърмори Рам.

— Направи го заради мене — прошепна Фийби.

Щом въпросът му се постави по този начин, Рам не можа да откаже на молбата на Фийби. Свали жакета и ризата си и позволи на Уилсън да се погрижи за раните му.

След като ребрата му бяха плътно превързани, тримата мъже отидоха да помогнат на Уотс. За негово щастие той беше припаднал. Докато Рам и Уилсън вдигаха колелото, сър Андрю издърпа Уотс изпод него. След като го огледа набързо, Уилсън потвърди, че десният му крак е счупен.

Намери здраво парче дърво и шинира счупения крак с част от ремъка, който Рам беше отрязал от юздите. После Уотс и Филипс, който беше започнал да се свестява, бяха настанени в каретата.

Рам каза на Уилсън да ги закара в града и да ги предаде на магистрата.

— Няма място за всички вътре, затова ние с Фийби ще ви изчакаме тук, докато се върнете. Сър Андрю ще отиде с вас и ще обясни ситуацията на магистрата.

Сър Андрю се качи при Уилсън на мястото на кочияша и каретата потегли. Рам хвана ръката на Фийби, настани я под едно дърво и се изтегна до нея.

— Свърши, любов моя; наистина свърши — каза той. — Филипс повече няма да се намесва в живота ни. — И я изгледа строго. — Сега да поговорим за детето, което носиш.

Фийби отправи треперлива усмивка към Рам.

— Знаеш.

— Чух те да казваш на Филипс, че носиш моето дете. Вярно ли е?

— По-сигурна не мога да бъда.

Той я изгледа строго.

— Смяташе ли да ми кажеш?

— Да, разбира се.

— Кога?

— Днес. След като се върна. — Внезапна мисъл изпъкна в ума й. — Госпожа Краули ли ти писа? Подозирала е, че съм бременна, още преди аз самата да го осъзная.

— Наистина получих писмо, но от баща ти, а той не пишеше нищо за състоянието ти. Просто съобщаваше, че имаш нужда от мене, и аз дойдох веднага.