Кони Мейсън: Съблазнена от един женкар

— Защо сте буден в такъв късен час? — запита Рам, решавайки да не изказва на глас въпроса, който не даваше мира на ума му.

— Не спя добре, откакто се разболях от малария. Понякога малко топло мляко помага, когато човек е неспокоен.

Сър Андрю взе свещта и освети стълбите към горния етаж.

— Това е моята стая — каза той, посочвайки една стая вдясно. Отмина една затворена врата и спря пред втората. — Това е вашата стая. Вземете свещта; няма да имам нужда от нея. Лека нощ, Бракстън. Можете да говорите с Фийби утре сутрин.

Рам влезе в спалнята, остави чантата си на пода и сложи свещта на нощната масичка. После се съблече и надяна халата, който извади от чантата си.

Макар и изтощен от дългия път от Лондон, не можеше да се успокои. Отиде до прозореца и се загледа разсеяно в далечните звезди, блещукащи на обляното в лунно сияние небе. Не можеше да мисли за друго, освен за факта, че само една тънка преграда го разделя от Фийби.

Дълбоките чувства към съпругата му бяха станали кристално ясни през последните няколко седмици. След много размишления беше стигнал до решение, което можеше да разчисти пътя към помирението. Просто не можеше и нямаше да остави Фийби да си отиде. Нямаше начин да си измие ръцете и да я забрави.

Любовта му към Фийби не си беше отивала въпреки нежеланието му да изрече думите. Никога не беше престанал да я обича и беше време да й го каже. Признанието му би могло да промени бъдещето им. Страхът да не бъде наранен отново и непоносимата му мъжка гордост му бяха попречили да разкрие сърцето си пред нея. Но какво беше гордостта в сравнение с безкрайните години без жената, която обичаше? Неуспешният му опит да се върне към развратния живот доказваше колко се е заблуждавал.

Къщата беше тиха. Рам погледна към затворената врата, подтикван от нещо, по-силно от обикновено желание. Воден от съдбата, той отвори вратата и извървя краткото разстояние до стаята на Фийби. Вратата й се отвори под лекия му натиск и той влезе вътре, внимателно затваряйки вратата зад себе си.

Приближи се към леглото и се вгледа в нея. Блуждаещ лунен лъч докосваше лицето й, очертавайки ореол около главата й. Блестящата й красота го омагьосваше, коленете му отмаляваха. С годините страстта му към нея може би беше избледняла, но не беше изчезвала. Дни и седмици можеха да минат, без да помисли за нея, но споменът за нея винаги се беше таил в тъмните кътчета на съзнанието му. Днес беше така красива, както и в деня, когато я беше срещнал.

Ароматът й попи у него, приклещи сетивата му. Уязвимостта й крещеше към всеки негов първичен инстинкт. Втвърдил се за миг, изгарящ от жажда, той се измъкна от халата и се плъзна в леглото до нея.

Потънала в дълбок сън, Фийби усещаше такава сигурност, каквато не беше чувствала, откакто остави леглото на Рам в Лондон. Ръцете, които я обгръщаха, бяха истински, невероятно успокояващи. Призрачните ръце галеха гърдите й, защипваха зърната й, за да станат твърди, и се спускаха надолу по корема й, заплитайки се в тъмните косъмчета между бедрата й.

Беше сънувала Рам и преди, но никога толкова реално, както сега. Усещаше дъха му да гъделичка ухото й, чуваше бързото туптене на сърцето му. Слой след слой сънят се обелваше, за да остане само живо съзнание и толкова остра радост, че беше като физическа болка.

Рам беше тук. В леглото й. Прегръщаше я. Как? Защо?

Изстенвайки, тя се обърна в ръцете му. Вгледана в лицето му, разпозна твърдостта, която беше неразделна част от него, силата, стигаща до твърдоглавие, крещящо чувствените зелени очи с тежки клепачи и изкушаващата пълнота на устните му.

Докосна устата му, не можа да се сдържи. Обичаше го, обичаше външността му, начина, по който се движеше, начина, по който тялото му й реагираше. Защо той не можеше да я обича?

— Рам. Какво правиш тук? Как влезе?

— Баща ти ми отвори. Не можах да остана настрана, Фийби. Ти си моя. Не мога да те пусна да си идеш. Кажи ми, че имаш нужда от мене така отчаяно, както аз от тебе.

— Винаги съм имала нужда от тебе, Рам, дори когато бяхме на хиляди мили един от друг. Никога не съм се съмнявала в моите чувства, а само в твоите.

— Какво е необходимо, за да си те върна?

— Мисля, че знаеш.

— Гордостта е трудно за преодоляване препятствие. Когато замина, аз бях наранен, разочарован и ядосан. Ти си единствената жена, която някога ме е отхвърляла. Не един, а два пъти.

Тя се усмихна вътрешно. Ако някой мъж имаше нужда от възмездие, това беше точно Рам.