Кони Мейсън - Страст и омраза

— Добре съм, миличка — каза уморено Савана. — Тръгнаха ли си?

— Ник ги убеди да си отидат — отвърна Еме. Огледа се към него и извика: — Ник!

Главата му беше клюмнала, пръстите му всеки миг щяха да изпуснат оръжието, ръката му висеше безсилно, сякаш изнемощяла под тежестта на пистолета. Облягаше се с цялото си тяло на рамката на вратата, от челото му течеше пот.

— Добре съм, Еме, само да си почина за миг.

Тя го загледа със страх как се бори да овладее неподдаващото се на волята му тяло. Въздъхна облекчено, когато след няколко мига той се отдели от опората си.

— Дай да ти помогна да идеш горе — предложи тя, притичвайки се към него.

Той се облегна с цялата си тежест на рамото й и двамата бавно се заизкачваха по стълбите към стаята му. Тя му помогна да съблече униформата и да си легне.

— Едва не умрях, като видях ръцете му върху тебе — каза Ник. Гласът му беше тих и изпълнен с едва потискан гняв. — Ти беше много смела… да предизвикаш толкова мъже.

— Ти беше смелият — възрази Еме. — Можеше да те убият, когато видяха колко си слаб.

— Това са федерални войници, сериозно се съмнявам, че биха предизвикали един офицер.

— Но те не ти повярваха.

— Остави това, скъпа, вече всичко свърши. Отидоха си, няма да ти досаждат, докато аз съм тук.

— Няма да останеш тук завинаги — изрече Еме с натъжен глас.

— Така е — съгласи се Ник, — но ще се върна. Толкова неща имам да ти кажа, толкова неща имам да те питам. Сигурно знаеш какви са чувствата ми към тебе.

— Ник, трябва да си починеш. Ще говорим друг път за това. Изтощен си, не искам състоянието ти да се влоши, вече си доста оздравял.

Еме се нуждаеше от време за размисъл. Тя отлично разбираше за какво намеква Ник. Вече няколко дни не й беше натяквал за Бранд, но тя знаеше, че не се е отказал. Но може би прекаляваше с предпазливостта или просто инатът й не знаеше граници. Може би беше крайно време да му каже, че е баща на Бранд. Той вероятно подозираше истината, но само тя можеше да я потвърди. И въпреки че не й беше казвал изрично, че я обича, неведнъж й бе повтарял, че не е безразличен към нея. Интересно дали чувствата му стигаха дотам, че да й предложи брак, след като му каже за Бранд. И дали би го направил защото я иска, или само заради детето?

Не беше лесно да вземе решение, но накрая Еме си каза, че ще съобщи истината на Ник. Молеше се всичко да се нареди според надеждите й. Трудно беше обаче да се избере подходящият момент. И тъй като Ник не се още възстановил от нападението на войниците, дошли да запалят „Високите дъбове“, тя реши да изчака още няколко дни, за да може той да се съвземе. Може би просто й се искаше да отложи неизбежното, но след като вече беше решила, сякаш й олекна на сърцето.

Ник проспа остатъка от деня и цялата следваща нощ. Когато се събуди на другата сутрин, състоянието му се беше подобрило значително, а настроението му изглеждаше също така добро. Той обаче помръкна, когато забеляза колко слаба и крехка изглежда Еме. Когато тя му донесе обяд, той реши да я разпита подробно какво я мъчи.

— Добре ли си, скъпа? — изрече той угрижено. — Изглеждаш толкова слаба и бледа. Сигурна ли си, че се храниш добре?

— Добре съм, Ник, въобразяваш си.

— Много грижи ли ти създадох? Сигурно не ти е било лесно да се грижиш за мене и за лейтенант Дил.

Еме прехапа долната си устна, надявайки се Ник да не разбере, че тя не се храни редовно, за да може той и Бранд да имат достатъчно храна.

— Изобщо не си ми създавал никакви грижи — настоя тя.

— Но нещата не ми харесват. — Изведнъж лицето му просветна. — Нали… нали не си бременна? Възможно е да чакаш дете от мене.

— Не! Искам да кажа, не е това. Просто… — Господи, какво да му каже?

— Какво има, Еме? Най-добре е да ми кажеш, защото рано или късно ще разбера.

Наистина щеше да разбере, предположи тя. Скоро нямаше да остане никаква храна.

— Аз… от време на време не ям.

— Защо? — Внезапно лицето му се наля с гъста червенина, когато разбра отговора. — Разбира се, няма достатъчно храна за всички. Колко съм глупав! Имаш ли някакви пари?

Еме поклати отрицателно глава. Малкото пари, които имаше, отдавна бяха похарчени.

— Защо, по дяволите, не ми казваш нищо? Имам малко пари. Не са кой знае колко, но ще стигнат да се купи храна. Савана може да отиде до Атланта. Донеси ми портупея.

Еме го взе от облегалката на стола, където беше преметнат, и му го подаде. Той извади оттам пачка банкноти и ги пъхна в ръцете й.

— Парите сега не ми трябват.