Кони Мейсън - Страст и омраза

— Съгласен съм, лейтенанте, и предлагам незабавно да идете да си легнете. Утре преди съмване трябва да идете на разузнаване в неприятелска територия. Колкото до вас, госпожо Тревър, ще се срещнем в кабинета след един час. Ще имате достатъчно време да се погрижите за сина си.

Като се видя така внезапно отпратен, Дил побърза да излезе от стаята. Ако капитанът имаше някакви намерения относно младата вдовица, той не би заложил на успеха му. Еме Тревър не изглеждаше от онези жени, които безропотно ще се подчинят на мъж, когото очевидно ненавиждат.

— Лека нощ, госпожо Тревър — каза той. — Приятни сънища.

Еме бързо хвана сина си за ръка и го изведе от стаята, отказвайки да погледне към Ник, докато минаваше край него.

— Лека нощ, Бранд — каза Ник, докато детето излизаше от стаята. — Един час, госпожо Тревър — повтори той, специално обръщайки се към Еме.

— Капитан Дръмънд лош човек ли е, мамо? — запита Бранд, когато двамата влязоха в неговата стая.

Детето добре съзнаваше враждебното отношение на майка си към янкито, което го объркваше, защото капитанът му беше казал, че не е застрелял татко му.

Еме едва се сдържа да не каже, че капитан Дръмънд е най-невъобразимо ужасният дявол. Беше взел толкова много от нея… толкова много. Беше й измъкнал парите, беше й откраднал девствеността, без дори да осъзнае тази кражба. Но нещо дълбоко в нея не й даваше сърце да разобличи непоносимия янки пред сина си. Макар че Бранд никога нямаше да узнае, че Ник му е баща, тя не би могла да изрече думи, които да го осъдят в очите на малкия му син. Неприязънта, която изпитваше към Ник Дръмънд, беше толкова лична, че Еме не можеше да я сподели с никого, още по-малко с детето си… с неговото собствено дете.

— Капитан Дръмънд е янки, Бранд. Струва ми се, че има добри янки, макар досега да не съм срещала такива.

— Капитан Дръмънд от добрите ли е? Изглежда толкова мил.

— Това трябва да прецениш сам. Лично аз не го харесвам.

— Тогава и аз ще се опитам да не го харесвам — каза Бранд. — Но нали няма да се сърдиш, ако понякога говоря с него?

— Не, скъпи, няма да се сърдя, но бих предпочела да стоиш настрана от него. Той е много зает с войната, за да се занимава с тебе.

— Как ще разбера дали е добър или лош, ако не говоря с него?

Еме стисна зъби ядосано.

— Той е янки, нали така? Стига, Бранд, свят ми се зави от твоите въпроси. Скачай в леглото, сине. Ще дойда да те видя, преди да си легна.

— Да, мамо.

И макар че се подчини, Бранд беше далеч от удовлетворението. Майка му днес говореше странни неща. Отговорите й, обикновено толкова откровени и честни, сега бяха кратки и объркващи. Той знаеше, че тя е смутена, че не иска янките в къщата, но не можеше да се отрече, че капитанът беше осигурил храна за тях тази вечер — и то такава, каквато не бяха виждали от години. За първи път, откакто се помнеше, щеше да си легне с пълен стомах.

Еме не бързаше да се върне долу за срещата с Ник. Определеният час отдавна беше минал и една тънка усмивка се появи на устните й, докато мислеше как Ник се разхожда из малкия кабинет, чакайки я да се появи. Можеше да е врагът, но тя далеч не беше покорена от него. Той сигурно изпитваше удовлетворение от начина, по който тя му беше реагирала преди толкова години, но в сърцето си Еме знаеше, че просто изплаща дълг на честта. Страстната й реакция не беше нещо, което да очаква или да разчита. Тя не отдаваше голямо значение на акта, освен като средство да изплати дълга си. Ник Дръмънд беше опитен мъж, вещ в изкуството на любовта, а тя беше твърде неопитна, за да му устои.

Изправяйки тесните си рамене, Еме си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и леко почука на вратата на кабинета. Стаята стоеше неизползвана още откакто Бо замина през 1861, и сега тя много се дразнеше, че един янки я е завзел. Без да чака отговор, отвори вратата и влезе вътре. В стаята светеше само една лампа и сенките, създавани от нея танцуваха по широкия гръб на Ник. Той гледаше през прозореца, взрян в тъмнината, сключил ръце на гърба си, застанал широко разкрачен. Тя нетърпеливо пристъпи от крак на крак и два пъти се изкашля, преди той да се обърне и да я забележи.

— Не бързаш.

Непроницаемите му очи блестяха в изумруденозелено под светлината на лампата. Мрачното му лице не й позволяваше да разбере за какво мисли.

Боже господи, защо трябваше да е толкова красив?

— Синът ми имаше нужда от мене. Какво толкова важно има, че да не може да почака до утре?

— Утре имам да изпълнявам разни задължения и да определям задачи на цяло отделение войници.