Кони Мейсън - Страст и омраза

— Това е една от малкото стаи, годни за ползване — обясни Еме, канейки се да изведе детето от стаята.

Не искаше синът й да стои близо до Ник повече, отколкото беше абсолютно неизбежно.

— Почакайте — заповяда Ник. — Още не съм се запознал със сина ви. Аз съм капитан Дръмънд.

Усмихна се широко и подаде ръка на момчето.

Бранд погледна укорително към синята униформа на Ник. Вече не беше толкова малък, че да не различава неприятелите, щом ги види. През изминалите години във „Високите дъбове“ бяха идвали доста вражески войници и той се беше научил да се държи предпазливо към всички мъже, облечени в сини униформи.

— Не ми харесваш.

— Бранд! — упрекна го Еме, поглеждайки уплашено към Ник.

Толкова малко знаеше за него, че нямаше представа как ли ще реагира на бунтовния изблик на детето.

— Няма нищо, госпожо Тревър. — Нарочно се обръщаше официално към Еме, само заради сина й. — Значи се казваш Бранд — каза той и коленичи пред момчето. — Униформата ми е синя, защото съм от войските на Съюза, но това не означава, че ще направя нещо лошо на тебе или на майка ти. Напротив, смятам да се погрижа да имате достатъчно храна, докато съм тук. Можем ли да станем приятели?

Еме не можеше да повярва, че Ник отделя толкова време и внимание на сина й. Толкова дълго го беше мразила, че й беше трудно да си представи, че притежава някакви положителни качества.

Личицето на Бранд стана много внимателно, докато погледът му изучаваше Ник. Той беше много малък, когато баща му замина на война, и почти не го помнеше. Оттогава не познаваше никакъв друг възрастен мъж. Недоверчив по природа, отчаяно искаше да приеме приятелството на Ник, но се страхуваше да не наскърби майка си, която като че ли изпитваше неприязън към всеки в синя униформа. За да не й причини мъка, Бранд остана безмълвен.

— Той е плах с непознати — обади се Еме, усещайки причината за студеното държание на момчето. Чувствителното дете беше твърде малко, за да има ясен спомен за Бо, но достатъчно голямо, за да знае, че куршум на войник от Съюза го беше лишил от баща. — Много от мародерите, които нахлуваха тук, носеха сини униформи. Застрашаваха живота ни и ни ограбваха цялата храна. Много пъти трябваше да бягаме, за да оцелеем.

— Съжалявам — каза Ник, като се изправи. — Обещавам, че няма да има за какво да се страхувате от нас.

Няма да има за какво да се страхуват? Еме потръпна при мисълта каква щеше да бъде реакцията на Ник, ако узнаеше, че Бранд е негов син. Щеше да живее в постоянно безпокойство, докато той и хората му не напуснеха „Високите дъбове“.

— Сега можем ли да си вървим?

— Разбира се. Кажете на лейтенант Дил да определи един войник да донесе водата за банята ми.

Еме се накани да си тръгне, но Бранд не помръдваше, сякаш имаше нещо, което искаше да пита, но не смееше. Ник забеляза смутеното изражение на момчето и каза:

— Има ли нещо, което искаш да ме питаш, Бранд?

Еме се намръщи и се опита да изведе детето от стаята. Но то отказа да помръдне от мястото си, преди да зададе въпроса, който пареше на езика му още от момента, когато беше видял синята униформа на Ник.

— Да, сър — изрече Бранд със смущаващата невинност на петте си години. — Вие ли застреляхте татко ми?

Ник пребледня. Почти не чу как Еме остро си пое дъх, докато той вникваше във въпроса на момчето. Какво би могъл да каже на това дете, което един куршум на съюзен войник беше лишил от бащина обич? Но въпросът изискваше отговор — какъвто едно малко дете би могло да разбере. Той се отпусна на коляно и хвана Бранд за раменете.

— Не, Бранд, не съм застрелял баща ти. На война се случват ужасни неща, каквито повечето хора и не мислят да правят в мирно време. Не обичам да убивам, но правя каквото смятам, че е правилно за нашата страна. Така е постъпвал и баща ти. Той е загинал като герой, синко, никога не забравяй това. Само господ знае кой от нас двамата е прав. Един ден историята ще отсъди. Искам да знаеш, че не смятам нито тебе, нито майка ти за врагове. Вярваш ли ми?

По-голямата част от думите на Ник убягнаха на Бранд. Но като узна, че високият капитан не е убил баща му, той вече можеше по-лесно да го приеме в дома си. Погледна към майка си за напътствие, но тя само се взираше в Ник и Бранд не можеше да разбере за какво си мисли. Реши да отсъди по-късно, докато капитанът в синята униформа не се покаже достоен за неговото приятелство.

— Вярвам, че не си убил татко ми, но не съм сигурен, че те харесвам.