Кони Мейсън: Страст и омраза

Еме нямаше с какво да се занимава в дните на отминаващата зима на 1865 година. Знаеше със сигурност, че е бременна, но още не беше казала на Ник. Страхуваше се, че като му каже, ще се предаде окончателно и нищо няма да остане от предишното й „аз“. Всичко щеше да принадлежи на Ник. Бранд, новото бебе, самата тя. Това беше искал той от самото начало, нали да притежава тялото и душата й?

Един ден през март Ник се прибра възбуден.

— Майка ми идва във Вашингтон да се срещне със снаха си — обяви той.

Еме знаеше, че Ник поддържа връзка със семейството си в Чикаго, но досега не беше мислила за евентуалната си среща с тях. Знаеше, че един ден ще трябва да се стигне и до това, но мислеше, че ще е след войната.

— Мама идва сама. Сестра ми очаква първото си дете след два месеца и не смее да пътува в такива обстоятелства.

— Колко… хубаво! — възкликна Еме донякъде неубедително.

— Не се тревожи, скъпа, тя ще те обикне, също като мене. Толкова много съм й писал за тебе, че реши да дойде сама във Вашингтон, за да се запознае с тебе. Имаме много място за нея.

— Колко време ще остане?

— Не повече от две седмици. Иска да се върне навреме за раждането на внучето си.

— Кога ще дойде?

— Вдругиден. Получих телеграмата.

— Знам толкова малко за семейството ти — каза замислено Еме.

— Защото никога не си се интересувала да ме поразпиташ.

Внимателният му укор я накара да осъзнае колко егоистично пренебрежение проявява към неговото семейство.

— Разкажи ми за тях.

Ник седна с доволно изражение до нея.

— Мама се казва Елизабет. Татко почина преди десет години и остави фабриката за оръжие на мене и сестра ми.

— Фабрика за оръжие?

— Това притеснява ли те?

— Малко — призна тя. — Един от куршумите от твоята фабрика може да е убил Бо. Продължи, моля те.

— Няма какво друго да ти кажа — сви рамене Ник. — Съпругът на сестра ми сега я управлява, справя се много добре. Реших да му продам моя дял и да инвестирам в нещо друго. Никога не ме е съблазнявало седенето зад някакво бюро.

— Не седеше зад бюро, когато се запознахме на борда на „Дикси Бел“ — каза Еме с лека обвинителна нотка. — Мислех, че си професионален комарджия.

Ник й се усмихна съкрушително.

— Пътувах по работа и в един момент реших да го съчетая с малко развлечение. Честно казано, качих се на „Дикси Бел“, защото ме заинтригува слухът за една комарджийка. Бях чувал за тебе дълго преди да те видя. Трябваше лично да се уверя дали си толкова красива, колкото казваха. Никога не съм мислил, че ще се влюбя в тебе.

— Наистина ли, Ник? Наистина ли се влюби в мене?

— Как можеш да се съмняваш? Казах ти, че те издирвах месеци след това.

— Знам какво си ми казвал, но…

— Но не ми вярваш?

— Възможно е — би отбой тя. — Но продължавай, разкажи ми за майка си.

— Какво друго да ти кажа… Ще я харесаш. Тя много иска да се запознае с Бранд.

Елизабет Дръмънд беше точно такава, каквато я описа Ник — дребна, енергична жена, която, изглежда, непрекъснато беше в движение. Носеше побеляващата си коса в небрежно хванат кок, увиснал малко накриво на тила й. По лицето й още се виждаха следи от някогашната й красота. Еме веднага я хареса. Когато Елизабет Дръмънд видя Бранд за първи път, тя се изненада, но веднага се окопити и го помоли да я нарича „бабо“, макар че още не знаеше, че наистина му е баба. Бранд остана много доволен.

Дори Савана беше покорена от грацията и чара на дребничката жена. Присъствието й като че ли отнемаше малко от напрежението в експлозивната връзка между Ник и Еме. Ник вече беше казал на майка си, че Еме е южнячка, така че тя внимаваше да не говори за войната и за ужасните неща, които все още се случваха с потиснатото и гладуващо население на Юга.

Когато Елизабет предложи да излязат навън в един слънчев мартенски ден, Еме се съгласи веднага. Решиха да се поразходят, защото времето беше меко. Елизабет като че ли обмисляше нещо и Еме изчакваше да види какво я притеснява. Не чака дълго.

— Нямаш представа колко съм щастлива, че Ник създаде семейство и така много обича съпругата си.

Еме се изчерви, усещайки прилив на вина заради трудностите, които беше причинила на Ник.

— Ти си точно това, от което имаше нужда Ник. И това твое прекрасно момченце. Когато го видях за първи път… няма значение, но той много прилича на Ник, когато беше дете. На колко години е Бранд?

— Почти на шест.

— Шест години. Господи, такова голямо момче за възрастта си. Баща му висок ли беше?