Кони Мейсън - Страст и омраза

Върна се веднага в канцеларията си, преоблече се в цивилни дрехи и поговори насаме с дежурния по гарнизон офицер. После се запъти към гарата, смеси се с тълпата и започна внимателно да наблюдава. Тъй като Пиндър искаше да се срещнат зад депото, Ник предположи, че конфедератът се крие наблизо и може би Еме е при него. Районът зад гарата изглеждаше най-логичното място, върху което да съсредоточи вниманието си, и реши да започне издирването от десетките изоставени товарни вагони. Внимаваше да не привлече вниманието на Пиндър. Ако конфедератът решеше, че са го открили, можеше да нарани Еме.

Еме чувстваше как ръцете й изтръпват. Отдавна не усещаше краката си. Преди малко Пиндър се беше върнал във вагона, но не я развърза и не махна парцала от устата й.

— Твоят янки вече е получил бележката ми — обърна се той към нея. — След като ми даде паспорта, няма да излезе жив от гарата. — Еме го изгледа с див ужас. — Ако се питаш какво ще правя с тебе, прочети си молитвата. Бо Тревър ще се обърне в гроба, ако разбере, че си го предала с един проклет янки. Когато те убия, просто ще освободя света от още една предателка. Държа те още жива, ако трябва да те покажа на Дръмънд, преди да ми даде паспорта. След това и двамата умирате.

Сърцето й се заблъска лудо в гърдите. Трябваше да се сети, че мъж като Пиндър няма да я остави жива. О, моля те, господи, замоли се тя мълчаливо, прати ми Ник. Не я интересуваше какво ще стане с нея, само той да е жив и здрав и да се грижи за Бранд и Савана.

Ник се промъкваше тихо като призрак от един вагон към друг, държейки се в сянката, спираше пред всеки вагон и се ослушваше за някакви звуци. След като проучи всички по-предни вагони, стигна до последните и вече започна да се отчайва. Струваше му се, че няма да открие Еме и Пиндър. Не намери и нищо, което да му подскаже, че двамата са някъде наблизо. Но изведнъж човешки глас, долитащ от единия вагон, го накара да застане нащрек. Гласът идваше от вагона точно пред него. Трябваше да вземе решение.

Беше почти сигурен, че Еме е вътре заедно с Пиндър и щом говори с нея, значи е жива. Но ако щурмува вагона или издаде присъствието си, Еме най-вероятно можеше да бъде ранена или… убита. След няколко минути усилено мислене той клекна до вагона и зачака. Само като знаеше, че Еме е вътре с този опасен човек, усещаше, че полудява, но Ник беше печен войник и знаеше, че ще има шанс да спаси Еме само ако Пиндър излезе от вагона в полунощ.

— Време е — каза Пиндър и се изправи. Тъмнината отвън беше наметнала всичко с черния си плащ. Рехави облаци закриваха луната и от това мракът ставаше още по-непроницаем. — Радвай се на последните си минути на земята.

Отблъскващият му смях остана да се носи във въздуха дълго след като той излезе безшумно навън.

Целият премръзнал, Ник чу изскърцването на вратата. Изправи се, превърнал се в слух и напрегнати мускули. След няколко мига видя една самотна фигура да излиза от вагона и да се промъква крадешком в тъмнината. Ник зачака Пиндър да се изгуби сред вагоните и едва тогава излезе от скривалището си.

Еме чу вратата да се отваря и първата й мисъл беше, че Пиндър е решил да я убие, преди да се срещне с Ник. Тъмнината беше толкова плътна, че тя не виждаше нищо, дори сянка. Едва не припадна, когато от мрака до нея долетя шепотът на Ник.

— Еме, къде си?

Понеже устата й беше запушена, тя не можа да направи нищо друго освен да изсумти отчаяно. Но за Ник това беше достатъчно.

— Какво ти направи, скъпа? — запита той, когато напипа въжетата на ръцете и краката й.

Плъзна ръце нагоре, напипа парцала в устата й и го извади. Еме си пое дъх. Устата й беше пресъхнала.

— О, Ник, слава на бога. Ще ни убие и двамата.

— Трябва да побързаме, скъпа. — Измъкна отнякъде нож и внимателно преряза въжетата. Еме едва не изпищя, когато кръвта нахлу в изтръпналите й крайници, причинявайки й непоносима болка. — Можеш ли да вървиш? — запита той, докато й помагаше да се изправи. — Пиндър всеки момент ще се върне, като разбере, че не съм зад депото.

Отначало Еме почти не усещаше краката си, но понеже животът и на двама им зависеше от способността й да се движи бързо, тя се насили да започне да пристъпва напред. Ник я хвана за ръка и й помогна да излезе от вагона. Но като разбра, че тя не може да се движи толкова бързо, колкото се налагаше, той я вдигна на ръце и я понесе извън района на коловозите.

— Ами Гар? — запита тя.

Тогава от тъмнината изникна един войник в синя униформа.