Кони Мейсън - Страст и омраза

Но нищо не можеше да разреши дилемата й. Ник щеше да отведе Бранд във Вашингтон независимо дали тя щеше да тръгне с тях или не. Той искаше сина си достатъчно силно, за да го изтръгне от любящата й прегръдка, така да се каже. А имаше и невъобразимото нахалство да твърди, че я обича.

Тя започна без сърце да опакова някои от най-приличните дрехи, които й беше дала Мона. Взе две рокли, не толкова разголени, малко бельо и два чифта обувки. Към тях прибави с благодарност едно топло палто, защото беше чувала, че на север става доста студено по това време на годината.

В шест часа Еме седеше на леглото, все още опитвайки се да реши дали да отиде на гарата и да се помъчи да уговори Ник да не взема Бранд във Вашингтон, или да не прави нищо и той да се разколебае и да остави детето тук, щом тя не се появи. Но понеже познаваше Ник, тя сериозно се съмняваше дали ще постъпи така. Най-вероятно щеше да напусне Атланта, както беше планирал, щеше да отведе сина й и скоро щеше да забрави, че тя съществува. Беше го направил преди години, така че защо сега трябваше да е по-различно?

Еме още не беше решила какво да прави, когато Мона се появи на вратата.

— Готова ли си, скъпа? Ако ти трябва помощ за багажа, мога да кажа на един от пазачите да ти го занесе до гарата.

— Благодаря, чантата ми не е тежка. Освен това, още не съм решила дали да тръгна с майор Дръмънд.

— Струва ми се, че нямаш избор — забеляза Мона. — Преди да тръгне, майорът ми каза, че е бащата на твоя син и че ще отведе момчето във Вашингтон.

— Той е един проклет янки, мошеник и негодник!

— Сигурно едно време доста си го харесвала — намигна й многозначително Мона.

— Това е дълга история, госпожице Мона.

— Всичко се свежда до въпроса, дали обичаш достатъчно сина, за да се омъжиш за бащата.

— Ник каза ли ви, че ще се женим?

— Разбира се, скъпа. Предполагам, че и ти го желаеш, нали? Ако искаш, може да останеш и тук, при мене.

Еме поклати енергично глава.

— Не, не искам да оставам тук. Сгреших, че изобщо дойдох. Не съм сигурна дали щях да се справя, ако Ник не се беше появил точно в този момент.

Мона кимна мъдро.

— И аз така си помислих, но исках да разбера.

— Много съм ви благодарна, госпожице Мона, Сигурна съм, че храната и лекарствата, които осигурихте, спасиха живота на Бранд. Помогнахте ми, когато имах най-голяма нужда от подкрепа.

— Радвам се, скъпа, но твоят човек плати щедро за моите услуги. Сигурна ли си, че не го обичаш поне мъничко? Със сигурност е голям красавец.

— Да го обичам мъничко ли? — запита смаяна Еме. — Обичам го повече, отколкото съм мислила, че жена може да обича някой мъж.

— Време е да се качваме, Бранд — каза Ник, повеждайки детето към вратата на вагона.

Лицето му беше строго и решително. Беше заложил на любовта на Еме към сина й срещу нейната омраза към него и беше загубил.

— Мама още я няма.

Гласчето му беше изпълнено с паника.

— Тя имаше много време, синко. Ако реши да дойде, трябва да се появи всеки момент.

— Ще дойде, знам — каза Савана. — Няма да позволи да й вземете сина.

— Така мислех и аз, Савана, но предполагам, че и двамата сме сгрешили. Но не се тревожи. Ще бъда много добър баща на това дете. А то има и тебе.

— Не е същото — измърмори Савана, качвайки се във влака. Ник качи Бранд и го последва. Хвърли последен поглед през рамо към опустялата гара и се обърна, горчиво разочарован. Изведнъж зърна с крайчеца на окото си някакво движение. Някой бързаше към гарата, тичайки успоредно с влака. Сърцето му се заблъска в гърдите. Еме!

Влакът изсвири оглушително и бавно потегли напред. Постепенно започна да набира скорост, колелата се завъртяха все по-бързо.

Тя го видя как се държи с едната ръка за вратата и протяга другата към нея. Препъна се, едва не падна, но се изправи и протегна ръка към него. Влакът се движеше все по-бързо, увеличавайки разстоянието помежду им. Нямаше да успее. Но не познаваше решителността на Ник. Когато го видя да изчезва от вратата, Еме помисли, че я е изоставил, но той изведнъж се появи на задната платформа. Наведе се, протегна ръце към нея, сграбчи я през кръста и я вдигна при себе си.

Еме не хареса Вашингтон. Мръсната сива лапавица по улиците я потискаше, не можеше да се отърси от студа, който проникваше чак до мозъка на костите й. Знаеше, че Савана изпитва същото, макар че старата жена почти не обсъждаше условията в които живееха. Колкото до Бранд, той все още беше въодушевен от смяната на обстановката, за да забележи неприязнените чувства на майка си.