Кони Мейсън - Страст и омраза

— Добре, Савана. Нямах време за закуска. Хайде, качвай се. — Помогна й да се качи във фургона, после се настани на капрата до Бранд. — Готов ли си, синко?

— „Високите дъбове“ ще ми липсват — каза замислено Бранд, докато Ник насочваше коня обратно по алеята към пътя. — Мислиш ли, че татко ми ще знае, че вече не съм тук?

Ник преглътна мъчително. Толкава искаше да каже на Бранд, че Борегар Тревър не е негов баща, но знаеше, че сега не е време за това. Еме трябваше да му го каже.

— Мисля, че татко ти ще разбере, че е трябвало ти и майка ти да напуснете „Високите дъбове“. Може би един ден ще се върнеш. Когато войната свърши и отново настъпи мир.

— Не помня татко — каза тъжно Бранд. — Но ми се иска да е бил като тебе.

Сърцето на Ник се изпълни с радост.

— Не ти ли пречи това, че съм янки?

Бранд се замисли.

— Отначало да. Знаех колко й е неприятно на мама, тя като че ли те мразеше, но ти никога не си ни направил нещо лошо.

— Никога не съм ти направил нищо лошо, така е, Бранд.

— Знам. Ами мама? Тя се оплакваше от тебе.

— Нищо не съм й направил. Поне не е било нарочно. Най-лошото, което някога съм й сторил, беше когато я заключих в стаята й, но тя направи нещо много лошо и трябваше да я накажа.

Лъжи, помисли си той. Само лъжи. Разбира се, че беше наранил Еме. Нарани я, като й отне девствеността, без да го разбере, и я остави да роди сина му в срам и позор. Нараняваше я, когато я караше да спи с него, убеждавайки я, че ще я изпрати в затвора, ако му откаже. Нарани я, защото не й каза за Реджина.

— Какво ще кажеш, ако се оженя за майка ти? — запита Ник в прилив на вдъхновение.

Бранд се замисли.

— Както мама и татко са били женени, така ли?

— Да, нещо такова.

— Вие с мама ще си имате ли син като мене?

— Възможно е да имаме деца. Надявам се да имаме, във всеки случай. Но те никога няма да те изместят от сърцата ни. В сърцата ни има място за много деца.

— Иска ми се да имам братя и сестри. Понякога съм малко самотен, като няма други деца наоколо. Ти искаш ли да ми бъдеш татко?

— Нямаш представа колко много искам.

— Значи, според мене всичко ще бъде наред, ако се ожениш за мама — възкликна ентусиазирано Бранд. — Винаги съм искал да имам татко, когото да помня. Но трябва да ми обещаеш, че няма да се опитваш да ме направиш янки.

Радостен смях се надигна в гърлото на Ник. Беше толкова зарадван, че искаше да спре фургона и да прегърне момчето. Мисълта, че е пропуснал първите пет години от живота на това великолепно дете, го натъжа ваше. Закле се, че отсега нататък ще бъде бащата, от когото Бранд имаше нужда. И нищо, което Еме можеше да каже или да направи, нямаше да промени това.

Пристигнаха в Атланта навреме, за да обиколят по магазините и да купят дрехи за Бранд и Савана. Във Вашингтон щеше да бъде доста по-студено, а нито единият, нито другият имаха подходящи дрехи. Обувките на Савана бяха безнадеждно прокъсани, а на Бранд отдавна бяха омалели. Стана почти седем часът, когато Ник свърши с покупките. Единственият проблем бяха обувките за Савана, но в крайна сметка намериха едни мъжки ботуши и въпросът се уреди.

Тъй като Ник беше се уговорил със служителите в конюшнята да качат коня му на влака, трябваше само да слязат от фургона и да изминат пеша краткото разстояние до гарата. Когато наближиха, от комина на локомотива изригна огромно кълбо бяла пара, последвано от облак черни сажди — предупреждение, че влакът скоро ще тръгне. Ник купи билети и заедно с Бранд и Савана зачака идването на Еме.

— Не виждам мама — каза Бранд, вгледан в тълпата качващи се пътници.

Повечето бяха със сини униформи, в почти опустелия град не бяха останали много цивилни.

— Ще дойде — успокои го Ник, но вътрешно не беше толкова сигурен.

Разчиташе, че Еме няма да остави сина си да замине без нея. Замоли се дано предположението му да е било вярно.

— Влакът ще тръгне.

Бранд се разтревожи, че майка му няма да пристигне навреме.

— Ще дойде, не се тревожи.

Еме цял ден ту проклинаше Ник, ту намираше основания да го обича. От една страна, той беше ненавистен янки, който искаше да й отнеме сина. От друга страна, беше казал, че я обича. Дали думите му бяха лъжа, изречена в момент на слабост, или наистина я обичаше? За мъж като Ник лъжите бяха нещо естествено, когато трябваше да постигне целите си. Еме не вярваше, че я е търсил след нощта, която прекараха заедно на борда на „Дикси Бел“. Ами Реджина Блекуел? Защо не й беше казал, че има годеница?