Кони Мейсън: Викинг

Фиона никога не беше виждала такъв страшен воин. Беше истински гигант. Имаше широки, здрави гърди, дълги яки крака, като дъбовете, които растяха в гората. Златиста коса се подаваше изпод железния му шлем и падаше по масивните му рамене. Нямаше брада. Беше облечен в плетена ризница, стигаща до средата на бедрата, а туниката по нея оставяше почти открити мускулестите му ръце. Бе обут във високи сандали от кожа, чиито връзки се кръстосваха по силните му прасци. Вниманието й бе привлечено от сребърната тока на кожения му колан и от различните оръжия, които носеше.

Бе препасал дълъг меч с красиво гравирана и украсена със сребро дръжка. Освен него на колана му висяха топор, кама и боздуган. Дори в мрачината Фиона усещаше свирепостта му и в душата й се прокрадна страх. Трепетът като че ли я извади от вцепенението й и тя понечи да хукне в бяг.

Торн долови момента, в който тайнствената девойка реши да бяга, и не загуби нито миг. Тя едва бе направила една крачка, когато той я настигна и я привлече към себе си.

— Не бягай — изрече с глас, пресипнал от страст. — Коя си ти? Истинска ли си или само ми се привиждаш?

Тя се взря в него, явно учудена, че го чува да й говори на родното й галско наречие. Нямаше откъде да знае, че Торн Безмилостния е не само разбойник, но и търговец, научил много езици по време на пътуванията си до далечни страни.

— Коя си ти? — повтори той.

Тя вдигна очи към него и дъхът напусна гърдите му. Очите й! Бяха така наситено виолетови, че Торн не се осмели да се взре в тях, за да не го омагьосат. Но вече беше много късно. Беше завинаги изгубен в тези пленяващи виолетови бездни! Погледът му се спусна към устните й. Пълни, чувствени и примамващи. Ако не вкусеше от сладостта им, сигурно щеше да загине.

Торн беше мъж, който взема всичко, което иска, когато го поиска, а сега копнееше за тази жена. Несвикнал да моли за това, което желае, Торн притисна пленителната девойка до мускулестите си гърди и я зацелува с цялата ярост и страст, на които беше способен.

Стресната от този необуздан похитител, тя протестира и се опита да се защити от осквернението, което този викинг й готвеше. Изнасилване и грабеж. Още от времената на свети Петър християните бяха посещавали нейния остров и девойката заедно със съотечествениците си денонощно се молеше да бъдат избавени от жестокостта на мъжете, идващи от Севера.

Тя затрепери, изплашена и угнетена, докато той опустошаваше устата й. Ризницата му се отпечатваше по гърдите й корема й, по седалището си усещаше следите от силните му ръце. Тя успя да освободи устата си и изкрещя:

— Не!

Гърленият й глас накара Торн да потрепери и да се свести.

— Значи можеш да говориш. Коя си ти, жено?

Държеше я с една ръка, докато с другата галеше гърдите й.

Тя поклати глава, решена да не казва нищо на този свиреп варварин. Ужасно се страхуваше от мисълта, че този брутален мъж може да е онзи викинг, когото Бран, старият келтски мъдрец, беше описал, говорейки за видението, което имал преди много години. Според Бран нейното бъдеще се преплиташе с това на мъжа от Севера. Със сигурност този див варварин не е мъжът, когото съдбата беше предопределила за нея. Бог не можеше да бъде толкова жесток, толкова безчувствен, нали?

— Не ме интересува коя си, жено — изръмжа Торн. — Така или иначе ще те имам.

Той я вдигна на ръце и я положи на земята.

Тя се взря в сините му очи, огън и лед, и разбра, че трябва да избяга. Това, което искаше да й стори, беше нередно и греховно. Когато той коленичи над нея, за да свали ризницата си, тя се освести и реагира така дръзко, както не бе и предполагала. Сви колене, бутна го назад и скочи на крака, докато той се опитваше да се изправи. После се обърна и изчезна в горските сенки.

Торн изпухтя объркано и хукна след нея. Но така накичен с оръжия, не можеше да се мери с леконогата девойка. И я изгуби от поглед.

— Один да те вземе!

Проклятието му отекна сред дърветата, подплашвайки заспалите животни. Незадоволената страст го изгаряше и освен това имаше ужасното предчувствие, че вече никоя жена няма да му хареса така, както тази тайнствена девойка. В ума му се завъртя една дума. Толкова плашеща, че не смееше да я изкаже.

Магия!

Девойката го бе омагьосала. Беше го оплела във вълшебствата си. Сега трябваше да бяга, иначе рискуваше душата си.

Не мина много време и петте дракара леко се отделиха от брега, за да отплават в тъмните мъгли, които се надигаха от морето.