Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Чан Ин щеше да наследи баща си. Веригата щеше да остане непрекъсната. Но от мрака към младия танг на Европа идваше нещо друго. Някаква по-дълбока схема, която можеше да се изгради над онова, което Вей Фен го бе освободил да осъществи. Схема, по която действията на Седмината можеха да станат и по-прости, и по-ефикасни. Можеха да станат — позволи си да го прошепне на глас:

— Само ние тримата. Цу Ма. Ву Ши. И аз…

Веднъж родена, идеята тръгна към съзнанието му, превърна се в растящо семе, което той можеше да започне да храни с водата на мисълта и слънчевата светлина на действието.

Върна се в кабинета си, изправи се на вратата и погледна към портрета на прадядо си — човек, когото никога не бе познавал, и се зачуди как той би погледнал на тези неща и дали при подобни обстоятелства би мислил и постъпвал различно. Можеше да го попита, естествено, да се консултира с холограмата на стареца, но усещаше, че ползата ще е никаква. Отговорите на Ли Ку-лун бяха програмирани в друга епоха — епоха на солидна сигурност, когато дори мисълта за подобни неща би била преценена като знак за предателство. Въздъхна дълбоко, прекоси стаята и дръпна шнура на звънеца, за да извика Чан Ши-сен, секретаря си.

Стоеше там, чакаше, взираше се надолу към плитката купа, после се протегна и прокара пръст по студената, замръзнала повърхност, докато си мислеше: Тримата. Само Тримата , преди да вдигне пръста към устата си.

Ли Юан се обърна от бюрото си, когато Чан Ши-сен влезе и се изправи пред него.

— Свържи се с Вей Чан Ин от мое име — сега цялата му умора беше изчезнала, заменена от странна възбуда. — Помоли го да дойде тук. Веднага. Той очаква съобщението ми.

Чан Ши-сен се поклони и тръгна да излиза, но Ли Юан се пресегна и за миг го задържа за рамото.

— И, Ши-сен… помоли го да доведе Цен-ли, най-младия. Трябва ми. После си почини. За известно време няма да имам нужда от тебе.

В парадната градина на огромната Камара във Ваймар, в короните на кипарисите пееха птички и поздравяваха зората. Самата Камара беше празна от осем години насам, откакто Ван Хсиен, бащата на сегашния танг на Африка, прочете Декрета на Седмината за разпускането й, но в павилиона източно от огромната, подобна на зикурат сграда се провеждаше конференция. Там, в сянката на близкия Град, четиринайсет мъже — седмината канцлери на Седмината и седмина белобради старци, бивши Представители в Камарата — насядали около огромна кръгла маса, обсъждаха бъдещето на Чун Куо. На тавана точно над главите им беше нарисувана огромна карта на Чун Куо — границите на новите хсиен, административните райони, бяха отбелязани с червено на белия фон като капиляр по повърхността на око с перде. Говореха вече от единайсет часа само с две кратки прекъсвания, за да се подкрепят, и почти бяха приключили.

Нан Хо, седнал зад масата, вдигна очи от подвързаната с коприна папка пред себе си и се усмихна, щом срещна погледа на стария хан със сплетената на тънка плитчица коса отсреща си.

— Инат си ти, Пин Хсиян, ала не си неразумен. Онова, което искаш, е далече от желанието на моите господари. Но както повторих тази вечер нееднократно, ние не сме тук, за да се налагаме. Не. Трябва да стигнем до една нова връзка между Седмината и Горните нива. Заради всички нас.

Около масата замърмориха одобрително; Пин Хсиян се усмихна напрегнато и кимна веднъж.

— Добре. Значи да се договорим по тази последна точка. Нека забавим прилагането на пакета от мерки, за които се разбрахме по-рано, докато минат десет месеца от момента, когато Камарата ще прокара предложението. По този начин никой не би могъл да каже, че не действаме честно и открито.

— А черновата на тези предложения? — попита Пин Хсиян и се огледа.

— Подготвя се документ — сега, докато говорим — който ще е готов да бъде подписан от всички ни, преди да си тръгнем. На всички ще бъдат раздадени копия, които, разбира се, ще вземете със себе си.

Нан Хо забеляза доволните усмивки при тази новина и вътрешно се разсмя. Беше ги отвел далече тази вечер — от откритата враждебност и недоверие към Седмината и техните мотиви до едно ново уважение, а може би и промъкващо се възхищение към онези, които ги управляваха. По пътя натам бе спечелил всичко, което му бяха доверили господарите му като говорител на техния комитет за преговори да спечели, и не бе дал повече — всъщност беше дал по-малко от онова, което му бяха позволили да даде. Значи в крайна сметка това бе успешен кръг от преговорите, а иронията беше, че сега, след като всичко бе свършило, мъжете насреща му определено сияеха от задоволство, сякаш бяха успели да му се наложат.