Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Обърна се и се огледа. Имаше пейки, шкафчета, най-различни машини, повечето — скъпи, стари модели, всичките — толкова неочаквано очукани, че той усети как неволно е започнал да сравнява това тук с изпипаната докрай супертехника в лабораториите на баща му. Но всичко изглеждаше някак си нередно — твърде малко, твърде сбутано. Как при подобни условия би могло да се създаде нещо стойностно?

За миг се учуди дали не се е объркал, като е решил да работи с Уард, но после си спомни колко заинтересован беше баща му и онова, което бе научил от европейските си агенти. А пък и другото, което самият той знаеше за способностите на момчето.

Момчето… Обърна се и изгледа Уард в профил, след което извърна поглед — усети как мисълта му го предава. Външният вид. При Уард бе невъзможно да съдиш по външния вид, защото той не беше онова, което изглеждаше. На деветнайсет години Уард все още си приличаше на дете — дванайсет, най-много тринайсетгодишен хлапак. Дребният му ръст се дължеше на прекараното в Глината детство. Животът там, в мрака под основите на Града, го бе оформил и вътрешно, и външно и го бе направил такъв, та още от пръв поглед си личеше, че е по-различен от околните. Майкъл се усмихна. В сравнение с високите охранени граждани от Първо ниво Ким беше безплътен намек за човек — връщане към по-ранен еволюционен стадий. Физически Ким беше съвсем дребен и незабележим. Но външният вид мамеше, защото в очите му гореше огън, дори в най-дребното му движение — сила, която подкопаваше това първо впечатление. И още нещо. Ким имаше славата на най-големия учен теоретик в цяло Чун Куо.

Погледна го пак. Ким го гледаше любопитно с тъмните си очи.

— Майкъл… — поздрави го тихо. — Само след секунда свършвам.

Гледаше го. Там, където допреди малко нямаше нищо, разцъфна малка чисто бяла светлинка, а от нея се простря фина паяжина от нишки, като спици от синкава главина, които после се завиха навътре и оформиха мъничка сферична мрежа, която ставаше все по-наситена и по-сложна и накрая сякаш засия интензивно. Тя започна да се върти — отначало бавно, след това — все по-бързо. Светлината ту помръкваше, ту засияваше отново, докато най-сетне започна да пулсира ритмично.

Майкъл смаяно поклати глава. Беше прекрасно. Погледна към Ким и забеляза как се е привел напред, леко зяпнал, и диша учестено. Майкъл трепна и въртящата се светлинна спирала отново привлече погледа му.

Въртеше се все по-бързо и по-бързо и както се въртеше, от сияйното й сърце започнаха да се отделят малки пулсиращи светлинки и всяка от тях уцелваше мъничките, подобни на нитове мишени, осеяли вътрешните стени на куба. Светлината бавно набираше сила и накрая му се наложи да притвори очи, а след това и да ги стисне, да закрие лицето си с ръка и да се извърне настрани. Но дори и тогава все още го виждаше през спуснатите си клепачи — как се върти в средата на кухината като мъничка горяща звезда и как сияе величествено.

Задържа се в идеално равновесие сред вакуума още миг, а после със силно пращене светлинката рязко угасна.

Майкъл се обърна, като примигваше, и се втренчи в мрака, изпълнил куба, след това отмести поглед. За миг Ким остана абсолютно неподвижен, после трепна съвсем леко, облегна се назад и отдръпна ръце от „уолдосите“.

— Куан Ин! — прошепна Майкъл и поклати глава.

Ким се обърна и го погледна със слаба, почти извинителна усмивка; свали си шлема, приближи се към Майкъл и го хвана за ръцете.

— Майкъл… Радвам се да те видя. Как си?

Майкъл се усмихна.

— Добре съм. Но това какво беше?

Ким леко стрелна поглед към празния куб и сви рамене.

— Нещо, над което работя отдавна. Задача, която сам съм си поставил. Мислех си, че съм намерил решение, но… да кажем просто, че не е стабилно.

Майкъл се разсмя.

— Да… но какво беше? Изглеждаше красиво.

Ким мина покрай него, а после се върна с груба скица в ръка.

— Общо взето е приспособление за превключване. Предназначено е за преобразуване на енергия на молекулярно равнище. Проблемът е, че трябва да може да поддържа формата си и да се върти с феноменална скорост — със скоростта на самите молекулярни реакции, ако трябва да бъдем точни. В момента обаче все още е много нестабилно. И най-малката молекулярна намеса отвън го разрушава. Както видя. Добави и факта, че е твърде голямо, за да може да се използва практически, и ще разбереш колко далече съм от разрешаването на проблема.

Майкъл погледна листа, който му подаде Ким, но за него уравненията не означаваха нищо. Можеха със същия успех да са написани на мандарин от времето на династията Шан.