Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Но пък тогава какво ли беше умението да се преговаря? От простия сергиен пазарлък до деликатното изкуство на държавното управление принципът зад всичко беше един и същ: човек трябва да забрави стойността на онова, което иска, и да започне преговорите от по-нататъшна точка. Да надценяваш или да подценяваш — това беше в основата на всичко; едничката, единствената тайна. Но за да го можеш, трябваше и да знаеш с абсолютна точност дали онова, което искаш, наистина си струва. Така беше и днес. Бе прекарал дълги месеци, докато подреди съвсем ясно в ума си какво точно искат и двете страни от тази среща.

А сега всичко беше приключено.

Нан Хо се изправи, огледа се, после плесна рязко с ръце и призова прислужниците от павилиона. Веднага нахлуха две дузини младежи с бръснати глави, сведени почтително, с подноси с храна и вино. Гледаше ги как обикалят около масата и предлагат на мъжете да се подкрепят, после се обърна и приближи до големия сводест прозорец.

Навън започваше нов ден — слънчевите лъчи блестяха по най-горните прозорци на Камарата и се простираха по гладките перлени страни на огромната сграда към дълбоките сенки в подножието й. Вчера преди срещата Нан Хо бе наредил да отключат огромната порта и бе влязъл в Камарата. Крачеше по празните коридори и зали, докато най-накрая навлезе в отекващото огромно пространство на главната пленарна зала. Там, заобиколен от амфитеатралните празни редове, си я бе представил след година, пълна с избраните Представители на Горните нива — десет хиляди гласа, които отекват, за да бъдат чути в шумотевицата, и усети, че го измъчват съмнения. Все пак знаеше, че връщане няма, няма истинска алтернатива на този тесен съюз между Седмината и Горните нива. Беше точно, както го бе казал Ли Юан — това и нищо друго. И така, той прогони съмненията си и седна на масата за преговори с ясен, твърд ум; смекчаваше позицията си само когато на онези срещу него им ставаше ясно, че се пазари от позиция на силата, а не поради слабост. Едва тогава се отпускаше, огъваше се като тръстика от вятъра и правеше неочаквани отстъпки. Искането на Седмината за максимум две деца в семейство бе смекчено до три деца. За провокативната клауза за „ретроспективни действия“, която от самото начало не бе предвидена да влезе в окончателния пакет, отначало се застъпваше, а после я заряза. За предложението да се разшири обсегът на гласоподавателите от горните петдесет до горните сто нива — мярка, която на Седмината им беше също толкова противна, колкото и на седмината беловласи старци, седнали срещу Нан Хо — настояваше, след това се отказа. И така и продължи — с фалшиви пазарлъци, а същевременно печелеше истински отстъпки от тяхна страна.

Чу стъпки зад гърба си. Извърна се, после чертите му се изопнаха в учтива усмивка. Беше Хун Миен-ло, канцлер на Град Африка, човекът на Ван Со-леян.

— Е, канцлер Нан? — обади се меко той; гласът му не стигаше по-далече от тях двамата. — Постигнахме онова, което искахме, нали?

Нан Хо погледна зад Хун Миен-ло — беловласите се бяха скупчили от другата страна на масата.

— Така изглежда — отговори той. Нямаше доверие на този човек. — Но ме тревожи не властта, която им даваме — тя е достатъчно незначителна — а онова, което биха могли да си помислят за себе си. Оттук няма връщане назад. Да затворим Камарата за втори път… Е, това е немислимо, нали?

Хун Миен-ло се усмихна.

— Може би. Но и по-странни неща са ставали.

Нан Хо поклати глава — тази мисъл го беше разтревожила.

— Не. Да се затвори отново Камарата е немислимо. Ето защо нашата задача е проста. Трябва да намерим начин да обуздаем тази сила.

— Като „чувалите“ ли?

Нан Хо присви очи — опита се да отгатне за какво намеква онзи. „Чувалите“ — тай — бяха Представители, купени от Седмината, които в миналото имаха значително влияние в Камарата. През времето, довело до Войната, която не беше война, Седмината се бяха опитали да наводнят Камарата с „чували“ и институцията бе изпаднала в немилост. Дискредитирането и арестът на тай през пролетта на 2201 г. всъщност бе декларацията, с която Камарата обяви независимостта си от Седмината и доведе направо до Войната.

Нан Хо сви рамене.

— В това, както и във всичко друго в миналото, ни сочи пътя към бъдещето.

— Миналото… — Хун Миен-ло се разсмя тихо и се наведе към него. — А когато бъдещето най-сетне дойде? Тогава какво, майстор Нан? Как да спрем бъдещето? Как да го обуздаем? Защото то идва . Ние с тебе го знаем, макар и господарите ни да не го знаят.