Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Нан Хо се втренчи в Хун Миен-ло с безизразно лице, после забеляза, че са приключили с подписите и документите са готови; тогава мина покрай колегата си канцлер и остави въпросите без отговор.

Двамата телохранители се огледаха нервно, щом оставиха носилката — не бяха свикнали да слизат толкова надолу по нивата, но когато слезе, Майкъл Левър сякаш не забеляза колко са изнервени. Огледа се, забеляза аскетичната подредба на обстановката и прекоси тесния коридор.

Нямаше нито антре, нито покои, нито офиси, които да изолират вътрешните тайни на компанията от външния свят — само голяма двойна врата, украсена като сградите на много фирми с емблемата на компанията. Левър се усмихна — простотата на всичко го забавляваше. Протегна ръка да докосне крехката сияеща паяжина, после рязко отдръпна ръка — за негова изненада нишките бяха топли, а от фона лъхаше смъртен хлад.

Отстъпи назад и разгледа емблемата. В средата на паяжината имаше мъничко усмихнато паяче, а над него беше изписано на английски и на мандарин името на компанията — Чи чу , „Паяк“.

За първи път посещаваше Ким тук, в собствената му сграда, и въпреки онова, което Ким бе казал, се изненада, когато видя колко скромно е всичко. На входа нямаше дори и камера!

Вратата трепна, а после неочаквано се стопи и остана само емблемата, увиснала сред празния мрак. Единият от телохранителите понечи да мине пред него, но Майкъл го спря с жест; след което пристъпи напред с лека усмивка.

Чу се леко пращене на статично електричество — сякаш бе преминал през някаква съвсем тънка стена — и той се озова вътре. Висок, леко оплешивяващ хан се изправи пред него със сведена глава, събрал почтително длани пред себе си.

— Добре дошли, ши Левър. Очаквахме ви.

Майкъл се разсмя.

— Забелязах — обърна се и видя как вратата бавно изникна отново на мястото си.

— Две холограми — обясни мъжът хан и изправи гръб. — Една — за вратата, една — за емблемата. А зад тях — силово поле. Идеята е на Ким.

Майкъл кимна.

— Хитро. Но предпочитам по-солидни неща.

— Може би. Солидността обаче е нещо относително, ши Левър. Ако полето беше включено, щеше да ви е доста трудничко да влезете — със или без холограма. Но простете, нека да ви се представя. Казвам се Тай Чо.

Майкъл наведе глава.

— Тай Чо… Много се радвам да се запознаем. Ким често ми е говорил за вас. Той е късметлия, че има такъв добър приятел и попечител.

Мъжът хан се поклони, но лицето му си остана безизразно.

— Късметът си е само мой, ши Левър. Честта да служат на такъв прекрасен, талантлив млад човек като Ким се пада на малцина в този живот. Ако не бях срещнал ши Уард, щях да смятам живота си за почти безсмислен.

Майкъл кимна — думите на възрастния хан го бяха впечатлили. Ала ако онова, което му беше казал Ким, беше вярно, то той дължеше на Тай Чо не само шанса в живота си, но и самия си живот. Когато Ким излязъл от Глината, точно Тай Чо — възпитател в Проекта за възстановяване — не просто забелязал и поощрил таланта на Ким, но се и намесил в решителен момент и предотвратил смъртта му.

— Но хайде, стига сме стояли и приказвали тук, ши Левър. Нека да ви въведа вътре. В момента Ким работи — довършва нещо, което започна снощи, но няма да се бави много. Може би бихте искали да го погледате? Ако дойдете с мене…

— Благодаря, Тай Чо. За мене ще е истинско удоволствие.

Майкъл последва Тай Чо. Вляво по коридора имаше две малки канцеларии, но основното работно помещение бе една голяма L-образна стая в дъното. Там намери Ким, седнал с гръб към вратата, приведен напред, вторачил поглед в експериментална среда — запечатан вакуумен прозрачен куб със страна дълга пет чи . Горната половина на главата му беше скрита под обемист шлем, свързан с дузина или повече жици с контролното табло отстрани, а ръцете му бяха вътре в куба, напъхани в тесни, прилепнали „ръкавици“; той оперираше с „уолдосите“ с точност до нанометър. Двама техници в лабораторно облекло бяха приседнали на края на близкото бюро и така се бяха задълбочили в онова, което Ким правеше, че дори и не погледнаха към Майкъл.

Майкъл се приближи и застана зад тях. Доколкото виждаше, там не ставаше нищо. Или — мисълта му се стори странно забавна — Ким може би само се преструваше, че върши нещо. Деликатните „продължения“ като че ли режеха и мачкаха въздуха, очертаваха фини линии в нищото, върховете на „уолдосите“ трепкаха и искряха, но всичко това като че ли нямаше ясна цел. Усети как го бодна леко разочарование. Онова, което Ким вършеше, сякаш нямаше смисъл; нямаше никакъв очевиден резултат. Майкъл присви очи — опитваше се да забележи дали не пропуска нещо, но нямаше нужда. Там като че ли наистина нямаше нищо.