Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Десет дни. Щеше да го направи след десет дни. Щом мисълта се оформи, появи се и образът: образът на млада жена, висока, стройна и елегантна, с коса с цвета на слънцето и очи с дълбокото синьо на лятното небе.

Ким се намръщи — чудеше се дали тя ще си го спомни. През дългите месеци, изминали от срещата им, тя едва ли и веднъж си бе помислила за него. Той се наведе напред, набра личния си код, пак извика диаграмата, но вече не можеше да мисли за патента.

Дали ме помни? — питаше се той, внезапно закопнял да види лицето й пред себе си. — Дали?

Ами ако да? Тогава какво?

Погледна надолу към ръцете си, които почиваха в скута му — тънки, детски ръце, покрити с белези от времето му в Глината — и се зачуди какво си е помислила за него онзи път, спомни си как очите й бяха срещнали неговите. Грешеше ли или нещо бе преминало между тях за онзи кратък миг?

За момент поседя нерешително, после се ядоса на себе си заради съмненията, които постоянно го измъчваха, и се изправи, още веднъж изчисти екрана, забърза и извика „довиждане“ на Нон Ян, докато излизаше.

Белият копринен плик лежеше отворен и празен на бюрото. Столът зад огромното писалище беше пуст, портретът на Ли Ку-лун, прадядо на Ли Юан, величествено гледаше надолу към стаята, където не помръдваше нищо. Орнаментирана драконова лампа хвърляше кръг от жълта светлина върху бюрото и оставяше тежки сенки по покрития с плочки мозаечен под. От писалището до лампата все още се виеше лека ивичка пара от недокоснатата повърхност на плитка купа със супа, дългата, права сребърна дръжка на лъжицата лежеше отгоре й хоризонтално, а тъмната линия на сянката й разсичаше жълтеникавобялата коприна.

Ли Юан стоеше в тъмнината до басейна с шараните, държеше писмото на Вей Фен хлабаво в лявата си ръка и се взираше навън, в сенките. Беше освободил слугите и заповядал никой да не го безпокои, без значение колко е спешно. И сега стоеше там неподвижен, потънал дълбоко в мисли, опитваше се да види в тази пълна, необезпокоявана тъмнина, да намери път към яснотата: да формулира решение, носещо сигурност във внезапния хаос на мислите му.

Веднъж вече бе стоял там, където стоеше сега — и буквално, и фигуративно казано, с лице към същия проблем. Гневът и недоумението — и чувството за предателство — бяха оформили мисълта в главата му: „Защо Седмината?“, а после — като сега — бе минал през гнева до усещането за покой и осъзнаването, че е надживял най-лошото, на което могат да го подложат враговете му. Сега беше различно, но пък той вече разбираше, че онзи покой, онази отсрочка са временни. Каквото и да стореше, както и да действаше, враговете му щяха да се множат. Отрежи една глава и на нейно място ще израснат две — като драконовите зъби от преданието. Но сега с писмото на Вей Фен в сметките на властта беше влязло нещо ново. Сега онази мисъл — „Защо Седмината?“ — имаше повече от временен смисъл.

Ли Юан въздъхна. Старецът бе видял как стоят нещата; бе видял разделението, което предстоеше, ако нещата останат такива, каквито са, и му го бе казал направо, недвусмислено:

— Поеми властта, Ли Юан. Направи го сега, преди всичките Седем да потънат надолу в мрака.

Тези му думи се бяха отразили на лицето на сина му, Чан Ин. Сега разбираше; знаеше какво означаваше онзи поглед, изразяващ различие и унижение. И думите на Чан:

— Аз съм син на баща си.

И те носеха ново значение.

Отначало не бе повярвал какво четеше. Бавно, с пръст, който следеше думите, си ги бе произнасял, после седна назад, забравил за слугата, донесъл му вечерната супа; опитваше се да възприеме дълбокото значение на последното послание на Вей Фен до него. Как би се държал той в положението на Чан Ин? Щеше ли да се подчини на желанията на баща си като Чан?

Намръщи се, след като осъзна, че не се познава чак толкова добре. Да се откаже от рожденото си право. Да се поклони пред друг, когато не е необходимо. Поклати глава. Не, даже и синовният дълг отстъпваше пред подобни изисквания. Чан Ин щеше да е в правото си да пренебрегне последното желание на баща си; да не му обърне внимание като на побърканото бръщолевене на стар и разочарован човек. Но той не го бе направил.

Зад този въпрос за дълга и рожденото право стоеше друг, по-сложен: възможността да се действа против желанията на Вей Фен и вероятните политически контрамерки. Пренебрегнал морала им за момент, не можеше — дори просто на думи — да приеме онова, което му бе предложил Вей Фен. Не можеше да бъде новият танг на Източна Азия на мястото на Чан Ин. Въпреки че писмото го потвърждаваше като желание на Вей Фен, а Чан Ин и братята му може би бяха съгласни и приемаха посланието на този документ — два фактора, които сигурно щяха да направят наследството му неоспоримо в съда, нямаше и най-малка възможност останалите петима тангове да го позволят. Дори и Цу Ма щеше да е против, когато научи. Не, само да споменеше тази възможност и това щеше да доведе до изолацията му в Съвета и веднага да постигне онова, което от толкова време искаше да стори Ван Со-леян.