Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Толонен го прекъсна:

— Извинявай, момче, не разбирам…

— В Централната патентна служба — бързо обясни Ким. — Беше досадно да седиш сред всички онези разработки, но си струваше. На практика исках само да проверя какви съществуващи патенти са били регистрирани във всяка една от областите, в които работех.

— И?

— Един или два, но нищо дори отдалеч напомнящо на онова, което предлагам. Обаче докато търсех из регистъра, забелязах, че има цели области — области, разрешени от Едикта, в които не е било развито нищо съществено през тези последни сто и двайсет години.

Толонен го погледна любопитно.

— Цели области? Искаш да кажеш, цели изследователски полета?

Ким поклати глава.

— От гледна точка на онова, което е налице — говорим за няколко милиарда регистрирани патенти, вероятно можете да приемете тези „дупки“ за съвсем малки, но откъм изследователски възможности те са огромни. Можех да прекарам там и месеци, само за да си отбележа такива „дупки“.

— Ясно — Толонен си взе хапка крехко свинско и задъвка, докато обмисляше. — Мислил ли си някога да ускориш процеса?

— Какво имате предвид?

Толонен леко завъртя глава, за да посочи входа за достъп точно под дясното му ухо.

— Нещо такова. Мислех си, че това изцяло ще улесни работата ти.

— Жица? — изведнъж Ким се почувства неудобно и отмести поглед. — Не знам…

Старецът се наведе към Ким.

— Като гледам тези неща отвън, ми хрумва, че повече от половината ти работа включва това, което грубо можеш да наречеш „процесуална“ информация. И ако откриеш начин да ускориш точно това, със сигурност ще свършиш много повече, нали?

— Може би.

Толонен се изсмя невесело.

— Единственото, което ме изненадва, е, че не си се досетил сам. Обикновено си далеч преди мене. Много далеч!

Ким сведе поглед, зает да си пълни чинията. Когато пак вдигна очи, Толонен все още го наблюдаваше.

— Та какво има, момче? Страх ли те е? Това ли е?

— Аз… — Ким се поколеба — не искаше да си признае. Колко често беше обмислял това. Колко често, докато седеше там, в Патентната служба, бе жадувал за по-бърз начин да се правят нещата и бе стигал до същия извод. И въпреки всякаква логика, дълбоко в него беше вкоренен страхът да бъде свързан — да бъде контролиран по някакъв начин.

— Операцията е проста — продължаваше Толонен. — Сигурен съм, че ако искаш, ще я направи личният хирург на Ли Юан. Хирург Хун е най-добрият. И такъв трябва да е. Усвоил е уменията си от баща си, който направи моята. Имам го от петдесет години. Петдесет години! И го чувствам като изпратено от Бога — особено през последните шест месеца, откакто се започна цялата тази история с „ДженСин“.

— Не знам — повтори Ким и пак срещна погледа му. — Това ще улесни нещата. Няма съмнение. Просто се чудя…

— Какво? Че може да увреди някоя друга твоя част? — изсмя се Толонен и се пресегна, леко стисна рамото на Ким с истинската си ръка. — Никога не съм имал твоя талант, така че може би не съм този, който трябва да коментира нещата, но за всичките тези години от собствената си жица не съм получил друго освен помощ. Единственото, което знам, е, че не бих се справил без нея. Сериозно.

Ким кимна едва-едва.

— Може би — но все още не изглеждаше убеден.

— Е — Толонен пак се облегна назад; перленобелите клечки за хранене проблясваха в златната му ръка. — Помисли си, момче. И ако го поискаш, ще ти уредя всичко. Поне това мога да направя.

По-късно, останал сам в офиса си, Ким седеше на бюрото, играеше си с графичния дисплей на комсета и мислеше за това, което бе казал Толонен. Може би трябваше да позволи да му сложат жицата. Може би просто не беше достатъчно умен в това отношение. В края на краищата нямаше да му навреди да бъде в състояние да работи малко по-бързо. Нито пък имаше някакви доказателства, че процедурата уврежда творческата мисъл. Даже наопаки, ако докладите бяха верни. Всъщност нямаше никаква причина да не бъде „свързан“ — нищо освен собствения му ирационален страх. Но дори и така, пак се дърпаше, неспособен по никой начин да убеди себе си.

От какво се страхуваше в действителност?

Контрол — помисли си; не желаеше дори съвсем тихичко да произнесе думата. — Страхувам се пак да не загубя контрол.

Може би бе параноя, но не беше съвсем сигурен. В края на краищата, не го ли беше извикал Ли Юан навремето, за да търси възможност да се свърже цялото население? Не беше ли видял сам колко лесно би било да се направи тази първа проста крачка?