Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

— Може би, но… ах… какво му дава това право, Брин? Какво му дава това шибано право?

За момент целият гняв и разочарование, които изпитваше, се изписаха на лицето на Майкъл Левър. Той потръпна, после пак се овладя и погледна към Емили.

— Добре. Въведи го. Да чуем най-лошото.

Тя се върна и доведе куриера; наблюдаваше как Майкъл взе плика от него и го отвори. Прочете го, ръката му трепереше, подаде го на Кустоу.

— Хубаво — срещна очите на куриера, а цялото му поведение изведнъж бе станало по-твърдо, по-достойно. — Кажи на баща ми, че приемам думите му и му благодаря за щедростта.

— Това ли е всичко? — мъжът му върна погледа.

— Можеш да си вървиш — Майкъл не позволи на нито едно от чувствата си да се отрази в гласа му. — Свършил си си работата, за която те бяха изпратили.

Когато куриерът си тръгна, Майкъл се обърна с лице към Кустоу и внезапно се прегърби. Очите му бяха станали нещастни, престореното достойно пренебрежение бе изчезнало.

— Значи това е. Краят на всичко…

За момент Кустоу изучаваше бележката, после пак го погледна.

— Това ли искащ?

— Не. Но какви възможности имаме? В тези четири сметки имаше седемнайсет милиона. Без тях…

— Без тях ще започнем отначало. Ще подредим нещата. Ще преразгледаме приоритетите си. Ще разработим каквото можем. Все още имаме моите пари.

— Два милиона. Докъде ще ни стигнат?

— Ще можем да започнем, това е. А що се отнася до другото, ще предложим нещо. Може би ще вземем заем и от източноазиатските пазари. Или от основните му конкуренти.

— Но ти казваше, че не искаш да вземаме заем. Казваше, че това ще ни направи уязвими.

Кустоу се усмихна.

— Вярно е. Но го казвах, преди баща ти да започне да ни досажда — върна на Майкъл бележката, после го прегърна през раменете. — Погледни го по този начин, Майкъл, Парите ти щяха да ни дадат сигурност — можеха да направят пътя ни по-малко неравен, но това никога не е било част от стратегията ни. Талант, способности, новаторски идеи — на това щеше да се основава тази компания и все още може да се основава. Но аз не мога да го направя сам, Майкъл. Имам нужда от тебе. И ти имаш нужда от мене.

— Но нашите планове…?

— Както казах. Ще степенуваме нещата. За известно време ще обуздаем амбициите си — той сви рамене. — Виж, това ще ни върне назад, не го отричам, но не е задължително да сложи край на всичко — освен ако не го искаш. Значи какво, Майкъл? Смяташ ли да изпълзиш обратно при него с подвита между краката опашка след всичко, което сме направили и казали, или искаш да плюеш в лицето му и да продължиш напред?

Майкъл погледна към Емили, след това се извърна, загледа се в Кустоу отблизо, в очите му се четеше споменът за всичко, през което бяха минали последните няколко години. Твърдо стисна ръката на Кустоу и кимна.

— Добре — тихо се обади той. — Ще го направим по твоя начин. Ако се провалим, няма да станем по-лоши, нали?

— Ни най-малко…

Майкъл пак кимна, усмивката бавно се връщаше на устните му.

— Дадено. Тогава да го направим. Да се изплюем в лицето му.

Мястото беше слабо осветено, опърпано, вонеше на евтини парфюми и прокиснал алкохол. Килимът на пода беше износен, стените — покрити с евтини еротични картини. Момичетата, строени в редица до една от стените, му подхождаха: и те бяха евтини и изхабени, лицата им — прекалено силно гримирани, телата им — пародия на страстта.

— Е? — Киан се обърна към Леман, усмивка разцепи широкото му лице. — Какво искаш? Това е моят начин. Винаги водя момчетата тук — веднъж месечно. Давам им почивка. Малко забавление.

Леман се огледа наоколо си, без лицето му ни най-малко да издава отвращението, което изпитваше.

— Не — просто отговори той.

— Хайде де… — Киан посегна да го хване за ръката, после се сети как оня се отнася към това и се отдръпна. — Сигурен ли си? Искам да кажа, може да не си падаш. Ако…

Изражението на лицето на Леман го предупреди да не казва какво мисли. Киан сви рамене и се обърна към останалите.

— Ще взема онази, дебелата — обади се Лин Во, главният съветник на Киан.

— Коя? — попита мадам, приближи се до него и намигна. Самата тя беше твърде дебела и като момичетата не носеше почти нищо около слабините си, сякаш тази груба показност би могла да я направи по-желана. Лин Во се остави да го помилва и се наведе, за да зашепне в ухото й.

— Вземи ги и двете! — разсмя се тя дрезгаво и го тупна по рамото. — Ши Киан ще плаща тук, нали, скъпи?