Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Той се усмихна несигурно.

— Добре. Ще се заема с това.

Когато той излезе, тя се отпусна назад и прокара пръсти през късата си руса коса. Замразяването на сметките беше причината за сегашното му напрежение. Ако старият откажеше… Пое си дълбоко дъх, опита се да погледне напред. Какво щеше да прави тя, ако Майкъл се предаде и се върне при баща си? За начало щеше да остане без работа. И още по-зле: старият Левър щеше да направи всичко възможно тя да не работи никога повече. Поне в Северна Америка. А може би и на друго място. Докъдето се простираше дългата му ръка.

Но собствената й съдба по странен начин не я интересуваше и наполовина толкова, колкото перспективата Майкъл да се предаде. Да бъде победен, след като е стигнал толкова далече. Тя щеше да оцелее. Винаги оцеляваше. Но Майкъл… Ако сега се предадеше, това щеше да го съсипе, да го осакати емоционално. Ако сега се предадеше, щеше да се окаже вързан — завинаги вързан за баща си, независимо дали той щеше да е жив или не.

Потрепери и огледа стаята, в която седеше. За три кратки седмици бяха построили това от нищото. И въпреки че не беше кой знае какво в сравнение с „МемСис“ и огромната корпорация „ИмВак“, поне беше нещо. Нещо ново, а не разширяване на старото.

Да, и ако го оставеха на мира, щеше да расте и расте. Майкъл и Брин бяха добър екип. Новатори, специалисти, с бъдеще. По-добри от всеки друг, за когото беше работила през последните три години. Компанията можеше да се разрасне. Или да загине — и то вероятно до един час.

— Ну ши Дженингс?

Пак вдигна поглед. Чан, охраната. Беше плъзнал външната врата и гледаше към нея.

— Какво има, Чан Лон?

— Дойде куриер — отговори той тихо, зловещо. — От „ИмВак“. Мисля, че е отговор.

Тя кимна. Като всеки друг, и Чан знаеше какво става. То засягаше и него. И като нея знаеше какво би могло да означава. Тя се усмихна сковано, усетила съжаление към човека.

— Добре. Претърси го и го въведи. Но се дръж почтително. Вината не е негова.

Чан се поклони леко и пак затвори вратата. След минута и нещо вратата отново се плъзна докрай и Чан влезе, съпроводен от висок, тъмнокос хун мао в светлочервената униформа на куриерската служба на „ИмВак“. От начина, по който гледаше към Чан, докато пристъпваше напред, стана ясно, че не е доволен от претърсването, но на Емили не й пукаше.

Изправи се и заобиколи бюрото.

— Носите съобщение, както разбирам? От ши Левър.

Той се поколеба, после едва-едва кимна с глава. Вътрешно Емили се усмихна иронично. Ако тя беше мъж, поклонът му щеше да е нисък, до кръста може би, но след като беше само жена…

— Нося бележка — мъжът гледаше покрай нея, сякаш вече я беше освободил. — Трябва да я предам лично в ръцете на младия господар Левър.

Дълго, дълбоко си поема тя дъх. Младия господар Левър. Колко ясно разкриваха тези думи отношението на стария Левър към сина му. Каква изтънчена обида криеха.

Тя се приближи, докато лицето й почти се притисна към лицето на мъжа.

— Ще кажа на ши Левър, че сте тук. Ако желаете, седнете — посочи тя покрай него към стола в далечния край на стаята. — Той е много зает, но ще ви приеме, щом може.

Щом се обърна, успя ясно да го види в мислите си. Важното беше да накарат куриера да чака — час, два, може би дори до края на работния ден. Така при стария Левър щеше да се върне съобщението, че синът му не е непослушно хлапе, а уважаван човек. Във всеки случай тя би постъпила така. Но тя не беше Майкъл. Майкъл искаше отговор. Искаше да се сложи край на напрежението и нещастието заради незнанието.

Поколеба се, после плъзна вратата обратно. Отвътре я заключи след себе си и влезе в стаята. Отляво зад бюрото си седеше Кустоу, отдясно — Майкъл. Погледнаха към нея през помещението, очите им бяха изпълнени с напрегнато очакване.

— Тук е — каза тя просто.

Видя как кръвта се оттегли от лицето на Майкъл. Той затвори досието на „МемСис“, завъртя се на стола си и погледна към Кустоу.

— Е, Брин, какво мислиш?

Кустоу се отпусна назад и мрачно загледа партньора си.

— Мисля, че ти е показал среден пръст, Майкъл. Това мисля.

— Но той не може — тихо възрази Майкъл. — Със сигурност не може. Искам да кажа, това са мои пари. Законно мои пари. Ако се отнеса до съда…

Кустоу примирено сви рамене.

— Ще спечелиш, така е, но не и по-рано от няколко години. По-добре от всеки друг трябва да знаеш какви експерти са адвокатите на баща ти в изпипването на нещата. А междувременно няма да имаш нищо. Дори и това…