Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Може би от Му-Лан…

Прекоси стаята и смъкна портрета от стената, после го натъпка в торбата. След това френетично обиколи стените — дереше картини и скици, портрети и карти, хвърляше всичко в торбата, ръмжеше от усилието. Накрая изпразни и кутията с оръжията в торбата и си избърса врата.

Отдръпна се, огледа празните стени. Сякаш през всичките тези години беше сънувала; беше минавала през дните като лунатик. О, имаше и моменти, когато се бе събуждала — например, когато бе отказала да се омъжи за Ханс Еберт — но през по-голямата част се бе носила по течението. Ала сега всичко трябваше да бъде различно. Оттук нататък трябваше да стане господарка на собствената си съдба.

Вдигна торбата и се върна в кухнята. Махна на прислужницата да се отдалечи, изправи се в стаята, над преносимия дезинтегратор — сякаш беше в транс. Мислеше за майка си.

В някой друг свят може би щеше да е различно. Там, под откритото небе, тя щеше да бъде истинска, цяла. За момент го видя; представи си дългата къща на хълма край гората, поточето отдолу; обърна се и видя, сякаш си го спомняше, баща си на вратата, майка си — самата Джелка — до него, ръката му я прегръщаше през рамо. Усети как се обръща, полата й се виеше около голите й крака, босите й ходила тичаха по осветената от слънцето трева…

Затвори очи, болката от копнежа беше почти непреодолима. В някой друг свят…

Щракането на дезинтегратора я върна обратно. Огледа се наоколо, сякаш излизаше от дълбините на съня, после потръпна. Напрежението й не намаля. Какво ли не би дала, за да може да живее така. Да бъде такава — открита и цяла.

Може би. Но беше само мечта. Това тук беше светът, с който бе свикнала. Този огромен, брутален свят на нива. Този свят ян , натежал от диханието на мъже. А каква ли беше мечтата, която да изправи срещу тежестта на подобна реалност?

Никаква.

И все пак щеше да стане истинска. Щеше. Защото да е като тях — да е „нормална“ по начина, по който те бяха нормални — за нея щеше да е сигурна смърт. Бавно и болезнено задушаване. По-скоро щеше да умре, отколкото да го изстрада.

Бягаше от това. Цял живот бягаше от него. Но сега изведнъж се събуди. В онзи миг на абитуриентския бал… сега го разбра. Онзи ужасен момент, когато се бе обърнала и го бе предизвикала, беше мигът, в който спря да бяга. Моментът на пробуждането, в който се обърна — съвсем буквално — за да се сблъска с всичко онова, което мразеше.

— Извинявай — изрече меко. — Не тебе исках да нараня, беше… — потрепери, най-сетне разбрала какво се е случило с нея онази вечер. Не искаше да рани лейтенант Лотар Бахман. А онова, което той представляваше. Той… е, той беше като… Огледа се наоколо, очите й се спряха върху фигурата на кухненския бог, приклекнал на полицата между кухненските прибори, и кимна на себе си.

Да. Сякаш се беше сблъскала с глинената фигурка на зъл демон — фигурка, която трябваше да размаже, за да се освободи от магията й.

Но беше ли се освободила?

Джелка сведе поглед към дългите си тънки ръце, видя ги ясно, сякаш никога преди не ги бе виждала. Не, не беше свободна. Още не. Но щеше да бъде. Защото сега беше будна. След толкова време беше будна.

— Мери? Намери ли папката със старите контакти на „Мем-Сис“?

Емили вдигна поглед от монитора на бюрото си и срещна очите на Майкъл Левър; заинтересува я леката острота в гласа му. Тази история с баща му го тормозеше, особено откакто старият беше замразил сметките му.

— Тук е — тя се протегна към най-горното ляво чекмедже и измъкна тлъстото досие. — Не че ще ти свърши някаква работа. Никой от тях не иска да разговаря с нас, да не говорим пък да търгуват. Страх ги е като от ада да не обидят баща ти, Майкъл. Затова по-добре ги зарежи и започни отначало.

— Може би — той се поколеба, после прекоси стаята и взе от нея папката. — Дори и така да е, пак ще опитам да се свържа с всеки един от тях. Някой може да се предаде.

— Защо? — в очите й имаше странна твърдост. — Баща ти държи всички карти. Даже и най-последната. А ти нямаш нищо.

— Може би — повтори той; онова, което тя каза, не го предизвика. — Но аз трябва да продължа да опитвам. Не мога да се върна. Не и сега.

— Не можеш — тя го изрече меко, със симпатия, знаеше на какъв натиск е бил подложен през тези последни няколко седмици и колко добре се беше справил. Предишният Майкъл Левър изобщо не би се оправил. — А що се отнася до останалото… Ще ти кажа, ако научим нещо, става ли?