Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Бе изминала седмица от абитуриентския бал, но тя все още не беше съвсем наясно какво се бе случило. Когато мислеше за това, то изглеждаше странно, нереално, сякаш бе станало с някой друг или в нечий друг живот. Но онова, което най-много я засягаше, беше постоянното, досадно усещане за безпокойство, което изпитваше през последните няколко седмици; онова усещане, че нещо не е наред, наистина не е наред с равновесието на живота й.

Що се отнасяше до лейтенант Бахман, баща й бе уредил нещата точно както бе казал, че ще стори. Но дори и така, през последната седмица тя спеше лошо, преследвана от сънища, в които беше машина, ужасно въртящо се нещо, с остриета вместо ръце, покосяващо всичко, на което се натъкнеше по слепия си, ексцентричен път.

А къде беше нежното й „аз“ в тези сънища? Къде беше момичето, което съществуваше под твърдата метална черупка? Никъде. От него нямаше и следа — от момичето, което усещаше, че трябва да бъде. Или това, което баща й бе казал онази нощ, беше вярно? Наистина ли бяха направени от по-твърд материал? От желязо?

За всичко това не беше казала нищо. У дома се държеше така, сякаш дълбоко вътре в нея не ставаше нищо. Сякаш всичко бе приключено и забравено. И все пак знаеше, че е далеч от края, защото се променяше — промяна дълбока и радикална, каквато преживяваше всяко същество, пострадало от големия свят. А може дори и да имаше някаква връзка. Може би промяната в нея се съпровождаше и от външна промяна — сякаш и тялото реагираше на реалността на събитията?

Сведе поглед към себе си, към простия тъмносин гащеризон, който носеше. Това ли обличаше винаги, когато придружаваше баща си? Изчистената военна кройка подхождаше на обстановката. Но днес й се струваше различно. Днес го усещаше не на място.

— Джелка?

Тя се извърна изненадана и се озова лице в лице с баща си.

— Не те чух…

— Не… — той се усмихна и протегна ръка. Нежно хвана нейната със светлата си златна длан. — Беше на километри оттук, нали? За какво си мислеше, любов моя?

Джелка сведе очи.

— Че ще ми липсваш — скри се тя зад частичната истина.

— И ти на мене — той я придърпа към себе си и я прегърна. — Но няма да е задълго. Най-много десет дни. О, и знаеш ли с кого ще се срещна?

Тя сви рамене, неспособна да отгатне.

— С ши Уард… знаеш го, младия Ким, момчето от Глината… учения.

— Ще го видиш?

Той вдигна малък бял плик.

— Ще обядвам с него, както изглежда. Ли Юан иска да му предам това лично. Боговете знаят какво е! Но ще е приятно пак да се видя с младежа.

— Аз… — тя облиза устни — искаше да каже нещо, нещо, което той да предаде; след това поклати глава. — Ще ми липсваш — повтори най-сетне и силно го прегърна. — Много ще ми липсваш.

Той се ухили широко.

— Стига, стига. Ще се оправиш, момичето ми — и като осъзна какво е казал, се разсмя. — И сега защо го казах, а?

— Не знам — тихо отговори тя, заровила глава на гърдите му. — Наистина не знам.

Платното заемаше последната стена на студиото и доминираше над помещението. Не само защото в сравнение с него останалите картини приличаха на джуджета — новата творба беше просто десет, може би двайсет пъти по-голяма от по-ранните работи на художника — но и заради цветовете, богатството, рязко оформената композиция, които хващаха окото и го привличаха насам.

В лявата страна на платното онова, което на пръв поглед приличаше на огромна, сребърнобяла планина, се разкриваше като плетеница от тела — някои човешки, други — механични; металните фигури бяха неочаквано меки и топящи се, онези от плът — твърди, почти метални в своята ъгловатост. Погледнато по-отблизо, можеше да се види, че тази огромна купчина от тела е оформила две гигантски редици, свързани ръка за ръка като великанско навито корабно въже; цялото нещо се извиваше в спирала нагоре към синьо-черния мрак на дълбокия космос вдясно на картината: огромна двойна спирала от хора и машини, извиваща се около себе си, стремяща се напред към единствена, блестяща точка от светлина.

Фонът зад кълбящата се маса от тела представляваше великият океан, Атлантикът, неестествено спокоен, с повърхност, проблясваща на слънчевата светлина. Под невъзмутимата му кожа можеха да се различат очертанията на древни руини — храмове и пагоди на хан , каменни дракони и дворци и мрачните очертания на гниещ имперски боклук.

Беше шан-шуи — „планини и вода“, — но преобразено шан-шуи . Това беше новото изкуство. Изкуство на симбиоза и технологично дихание — културното въплъщение на дисперсионисткия идеал: Futur-Kunst! 1 1 Бъдещо изкуство, изкуство на бъдещето (от нем.) — Бел.пр. , или Научно изкуство, както го наричаха. А Хайдемайер, художникът, беше водещият му представител.