Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

На покрива на Града, на две ли над речната повърхност, група офицери наблюдаваше ракетата, изкачваща се в небето на югозапад. Наблизо зад тях, в открит сервизен хангар, бяха паркирани пет въздушни кораба: голям, боядисан в черно крузър, три тумбести стрелкови кораба на сигурността и елегантен четириместен кораб с Юе Лун и личния знак на танга на Европа на ниските си крила. Униформени стражи от елитния отряд на танга стояха до рампите на всеки от корабите с тежки полуавтоматични оръжия на кръста и внимателно се оглеждаха наоколо.

За момент офицерите от малката групичка замълчаха, изпънали вратове, за да проследят дъгата на ракетата, а след като отекващото бумтене на двигателите й изчезна в небето, те се обърнаха и продължиха разговора си.

Маршал Толонен беше в центъра на групата; помощникът му до него бе притиснал малко куфарче с документи. С лице към Толонен стоеше новият генерал на Ли Юан, петдесет и двегодишният Хелмут Райнхарт. Той и повечето от старшите му офицери бяха дошли в Нант да изпратят стареца.

— Възхищавам се от начина, по който изпипваш всичко, Кнут — посочи Райнхарт към онова, което бяха наблюдавали, — но прости ми, ако ти кажа, че се товариш повече, отколкото е необходимо. Аз лично бих оставил другите, по-младите, да свършат грубата работа, а за себе си бих запазил изпипването на нещата. От онова, което каза, съдя, че и то е достатъчно, нали?

Толонен се разсмя.

— Може би. Но към този принцип съм се придържал цял живот. Не да вярвам на каквото ми кажат, а да проверявам сам. Имам инстинкт за тези неща, Хелмут. За онзи малък издайнически детайл, който друг не би забелязал. Оттук нещата със северноамериканската операция на „ДженСин“ изглеждат наред, но имам усещането, че всичко е много по-различно отблизо.

— Значи мислиш, че нещо се е объркало, а, Кнут?

Толонен се наведе по-близо.

— Дяволски съм сигурен! През последните три месеца работих над официалните архиви. Нещата просто не се връзват. О, на повърхността изглеждат добре. Цифрите в балансите и така нататък, но… — той подсмръкна, след това поклати глава. — Виж, Клаус Еберт беше съзнателен, честен човек. Докато той управляваше, здраво държеше юздите на „ДженСин“. Но накрая нещата се промениха…

— Искаш да кажеш, Ханс?

Толонен извърна поглед, над гранитните му черти падна сянка.

— Страхувам се, че май ще излезе така. По-голямата част от северноамериканската операция и дъщерните й компании бяха предадени на Ханс осемнайсет месеца преди смъртта на Клаус Еберт. Точно в този период се появяват повечето от аномалиите.

— Аномалии? — прекъсна го канцлерът на Ли Юан, Нан Хо. Той се връщаше в групата от кратко посещение на кораба, където трябваше да отнесе спешно съобщение. Райнхарт и офицерите му се поклониха и леко се отдръпнаха назад, за да позволят на Нан Хо отново да влезе в кръга.

Толонен се поколеба, после кимна.

— Неточности в счетоводството. Измислени подробности в товарителниците. Липсващи документи. Такива работи.

Отговорът беше учтив, почти уклончив, но от начина, по който Толонен срещна погледа на Нан Хо, докато говореше, канцлерът разбра, че нещата са много по-сериозни. Липсваше още нещо. Нещо, което може би не можеше да се спомене дори и в компания като тази.

— Освен това — продължи Толонен, като смени темата, — ще е хубаво пак да видя старите си приятели. През изминалата година работата ме задържаше в кабинета. А това не е здравословно, нали? Човек трябва да се движи сред хората. Да свърши това-онова, да види едно-друго.

Райнхарт се разсмя.

— Говориш така, сякаш службата ти липсва, Кнут! Може би ще успея да ти намеря някаква работа, след като цялата тази история с „ДженСин“ приключи. Или ще си поискаш старата длъжност обратно?

Тук всички се засмяха — сърдечен, здрав смях, който се затъркаля по покрива на Града. Дочула го, Джелка Толонен вдигна поглед от стълбите на най-близкия стрелкови кораб, където седеше, и се намръщи. Колко познат беше този човешки смях и все пак — внезапно — колко странно, колко чуждо прозвуча. Тя се изправи, плъзна поглед покрай хората на баща си към далечния хоризонт.

Денят беше прекрасен. Слънцето се бе издигнало и грееше в гърба й, въздухът беше свеж — без следа от вятър. Високо на запад, над блестящия океан, имаше облак — леко, бледо оперение в дълбокото синьо на небето. Беше красиво, просто красиво, но изведнъж тя не усети никаква връзка с тази красота, никакъв отклик вътре в себе си; сякаш част от нея беше умряла — или почти заспала.