Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Сега Ким се усмихваше широко, почти беше забравил за вечерята си.

— Страхотно. Наистина страхотно. Но все пак какви са намеренията ви?

— Космически технологии — отговори му Майкъл, като за момент погледна покрай него, сякаш ясно виждаше във въздуха. — Това предстои, Ким. Това предстои…

Вей Фен лежеше на огромното дъбово легло със затворени очи, издълженото му слабо лице беше отпуснато. Ръцете му почиваха една върху друга над чаршафите, тънките пръсти не помръдваха, по-бели от бялата коприна на завивките, а под бледността им се промъкваше някакъв мрак. В края на леглото стояха тримата му синове със сведени глави, белите им дрехи бяха в остър контраст с богатите цветове на помещението.

Дългото боледуване беше убило стареца. Той беше само кости под тънката бяла роба, която носеше. Дясната му ръка и рамо бяха атрофирали, сякаш смъртта беше отнесла със себе си част от него по-рано от останалото. Затворените му очи почиваха в очните си ямки, а устата с тънки устни беше само бледа рана в изтощената опустошеност на лицето му. Косата от лявата страна на лицето му не беше израснала отново, а белезите от операцията стояха сини на фона на слоновата кост на черепа му. Когато Ли Юан влезе в стаята, погледа му привлече ужасната грозота на главата на починалия Вей Фен. Младият танг потрепна неволно, после се обърна да поздрави най-големия син, Чан Ин, с безмълвен поклон.

Ли Юан стоя дълго отстрани на леглото, свел поглед към стария си приятел. Пред замъглените му очи се мяркаха спомени за това, как този мил и обичлив човек веднъж го беше подхвърлял във въздуха с очи, осветени от радост заради това, което прави, и как той, Ли Юан, бе пищял от удоволствие. Погледна надолу към тесните кости на ръката, атрофиралите мускули на рамото и се намръщи. Толкова отдавна ли беше? Не… Бавно поклати глава. Преди петнайсет години. Беше почти като незабележимо дихание в дългата история на расата им.

Обърна се със сълзи по бузите, отстъпи назад като насън, после се пресегна да прегърне всеки от синовете на мъртвеца; задържа Чан Ин по-дълго от останалите, усетил лекото треперене на мъжа до него.

Чан Ин се отдръпна назад с тъжна усмивка на лицето си.

— Благодаря ти, Юан.

— Той беше добър човек — също с усмивка като неговата отговори Юан. — Ще ми липсват и съветите му, и приятелството му. Той ми беше като втори баща.

Четирийсетгодишният мъж кимна леко — за момент изглеждаше по-млад от деветнайсетгодишния Ли Юан. Преди този миг властта беше прикривала традиционната възрастова разлика между тях, но сега и двамата бяха тангове, двамата бяха равни. Дори и така, Чан Ин отстъпваше. Ли Юан го забеляза и се намръщи — не разбираше. В братовчед му нямаше и следа от това, което беше наследил. Само озадачаваща скромност и отстъпление от себе си.

— Какво има, Чан Ин?

Чан Ин срещна погледа му. Зад него и по-младите му братя вдигнаха очи.

— Баща ми ми довери да ти предам това, Юан.

От белите гънки на траурната си дреха новият танг измъкна писмо. Бяла коприна, запечатана с кървавочервен восък — традиционния инструмент на Седмината. Ли Юан се взря в него и го взе, после инстинктивно отвори печата с нокът.

Чан Ин протегна ръка да го спре.

— Не тук, Юан. По-късно. Когато си сам. И после ще се срещнем. Само ти и аз — спря и след това повиши глас, сякаш за да достигне и до братята му. — Но помни, Ли Юан. Аз съм син на баща си. Смъртта му не променя нищо.

Ли Юан се поколеба, после кимна в знак на съгласие, пръстите му притиснаха втвърдения восък обратно на място. И с кратък, въпросителен поглед се обърна и напусна стаята на смъртта.

Беше отлив. В дълбоката сянка в подножието на Градската стена една плоскодънна патрулна лодка си проправяше път между малките, покрити с трева островчета, които бяха осеяли тази страна на реката, а тънкият лъч на прожектора й се движеше бавно от единия до другия бряг през блестящите плитчини. Тук, в широкото устие на Лоара, реката се беше разляла на три ли . Нагоре се намираха Бискайският залив и сиво-зелените води на Северния Атлантически океан. Надолу по течението, под ярката сутрешна светлина на слънцето, един от големите Средноокеански кораби се движеше към дълбоководния канал срещу пристанището на Нант. На отсрещния бряг, зад охранявания периметър и разположените на равни разстояния една от друга стрелкови кули, можеха да се видят шпиловете и оръдията на космодрума, а чистото бяло на Градските стени оформяше блестящ фон далеч на юг. Когато патрулната лодка забави ход и зави, за да заобиколи нисък кален нанос, водата сякаш проблесна. Във въздуха се носеше почти недоловима вибрация — нисък басов тътен, който постоянно се усилваше и усилваше. След миг небето над далечния бряг на реката бе пронизано от дълга, лъскава червена ивица.