Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Хайдемайер се извърна, неудобството и несигурността бяха очертани във всеки мускул на дългото му мършаво тяло.

— Не знам, ши Левър. Аз…

— Добре. Няма да ви насилвам. И все пак си я задръжте. Нека бъде моят подарък за вас. Но ми позволете да ви кажа какво беше онова, което исках. Само ме изслушайте, става ли?

Хайдемайер пак се извърна с лице към стареца. Каквото и да бе очаквал от тази среща, излезе съвсем друго. Беше объркан, без следа от предишното самообладание.

— Добре — вече не се бореше. — Ще го чуя, но това е всичко…

— Естествено — Левър се усмихна — сега можеше да се отпусне, след като го беше докарал чак дотам. — Наистина е просто дреболийка…

След двайсет минути, когато Левър се качваше в носилката си, пристигна куриер. Старият нетърпеливо разкъса плика, понеже знаеше, дори още преди да го е погледнал, от кого е. За втори път през последните двайсет и четири часа синът му Майкъл му беше писал за замразените си сметки.

— Дявол да го вземе това момче! — ядоса се, че го въвличат в тази история. — Кой, по дяволите, си мисли, че е! Спокойно може и да почака…

Стискаше здраво писмото в очакване секретарят му да го вземе, но после промени мнението си и го дръпна назад.

— Не. Дай ми четка и мастило. Ще си получи отговора веднага.

— Ето — обади се след миг. — Може би това ще го научи на обноски!

Пак се качи в носилката, остави слугата да спусне перденцата, но удовлетворението, което бе изпитвал само допреди миг, го нямаше, заменено от сляпа ярост срещу сина му. Е, Майкъл сега ще научи колко решителен може да бъде баща му, щом го притиснат. Беше време да разбере как стоят нещата в действителност.

Потръпна и се отпусна назад, припомнил си колко успешен беше денят — неочакваната тръпка от търга тази сутрин, приятният и продуктивен обяд с Представителя Хартман и „преговорите“ с Хайдемайер — но това последното — окончателната разправия със сина му — му беше отнело блясъка на деня.

— Дявол да го вземе това момче! — повтори, докато въртеше тежкия пръстен на левия си показалец, без да съзнава какво прави. — Да върви по дяволите!

Ядосана на себе си, Джелка смачка листа и го хвърли на пода. Гневеше се, че не може да намери думи да изрази какво чувстваше онази нощ.

А може би въобще не беше това. Може би просто бе искала да нарани младия лейтенант; по някакъв странен начин й беше необходимо . Но ако беше вярно, в що за създание я превръщаше това?

Отпусна се назад, пое дълбоко въздух в опит да се успокои, но вътре в нея имаше толкова много мрак, толкова много неочаквано насилие. Защо не можеше дори да напише простичко извинително писмо, без да поиска да удари нещо!

Изправи се, огледа наоколо сред хаоса на стаята си. Униформа и оръжие, машини и кукли за спаринг покриваха предната стена, а вратите на гардероба вляво бяха скрити от стари военни карти. Тренировъчен халат висеше на стола до неоправеното й легло, наблизо пък, в кутия в ъгъла, бухалки, тояги и учебни мечове й напомниха колко време е употребила, за да усъвършенства уменията си с всяко едно от тях. Над кутията, високо на стената, имаше яркоцветен портрет на Му-Лан, облечена в пълно бойно снаряжение. Му-Лан, принцесата воин, известна в историята с храбростта и уменията си.

Му-Лан… така й викаха приятелките й.

Преглътна, гневът й се превърна в горчивина. Той я беше направил такава. Година след година я бе подготвял и оформял. Година след година я бе извайвал, докато я превърне в това нещо от стомана и мускули.

Беше ли честно? Наистина ли трябваше да обвинява баща си? Не беше ли вярно онова, което той каза онази нощ? Не е ли просто защото носи неговата кръв, на Толонен, и има неговия характер? Не бе ли мярнала част от това навремето на острова? Не беше ли видяла собственото си отражение в скалите и ледените води на Севера? Значи може би беше вярно. Може би не той беше виновният. Но дори и така, ако имаше майка…

Не можа да си поеме дъх. Бавно повтори:

Ако имаше майка… И какво тогава? Щеше ли всичко да бъде различно? Щеше ли тя да се окаже нормална?

Изсмя се — странен, слаб звук. Кое, в края на краищата, беше нормално? „Нормални“ ли бяха останалите? Защото ако беше така, тогава тя не искаше да е нормална. Но да е и това, което беше — страшна, ужасна…

Непоносима…

Влезе в кухнята и взе торбата за отпадъци от полицата до фризера, след това се върна в стаята си. Изправи се в средата, огледа се наоколо си вцепенено и се зачуди откъде да започне.