Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Ким погледна към опушения под и въздъхна. Кога най-сетне Левър щеше да разбере, че той не иска да работи за него? Защо не можеше просто да го приеме и да го остави на мира? Какво караше стареца да продължава да увеличава сумите, убеден, че всичко е само въпрос на това, да се открие точната цена?

Смъртта — помисли си Ким. — Страхът от смъртта — това те подтиква. И си мислиш, че аз мога да намеря отговор на това. Убедил си себе си, че мога да успея там, където са се провалили сто поколения от таоисти и алхимици, и да разгадая последната голяма тайна. И може би си прав. Може би бих могъл. Или поне нещо като псевдобезсмъртие — стогодишна младост, да кажем.

Да, но истината е, че не бих го направил, даже и да можех. Дори и това да означава, че аз също бих могъл да живея вечно.

Потръпна — силата на отвращението му от стареца го изненада; после любопитството надделя над гнева му и той притисна палец към прозорчето за отключване.

За момент комбинацията от умора и напразно очакване го накара да зяпа с празно, неразбиращо изражение на лицето. След това разбра със смях. Майкъл… Съобщението беше от Майкъл Левър, не от баща му.

Но дори и така, пак бяха изминали петнайсет месеца, откакто бе видял Майкъл за последен път на онзи бал за Деня на благодарността, и въпреки че бяха приятели, междувременно се бяха случили много неща. Не можеше да е сигурен, че човекът, когото бе познавал, е същият, който сега искаше да го види. Всъщност ако слуховете са верни, той много се е променил. Но към добро или към лошо?

Освен това Майкъл искаше да се срещнат тази вечер в десет часа. В друг случай това не би било проблем, но след безсънната нощ…

Ким се усмихна. Можеше да вземе хапчета, които да го държат буден. Пък и наред с другото добре щеше да му се отрази една свободна вечер за среща със стар приятел. Може би Майкъл щеше да е в състояние да му даде съвет. Вярно, че го нямаше, но нещата не се бяха променили кой знае колко много, докато бе отсъствал. Онова, което знаеше за пазара, все още беше валидно. Така че може би…

Ким остави картата, загледа как съобщението бавно изчезва, после вдигна поглед. На шубера за ча майстор Чан зареждаше таблата си с внимателни, отмерени кратки движения — точно те бяха характерни за него. Ким го погледа известно време, след което сведе очи с усмивка. Да, щеше да е хубаво пак да види Майкъл. Наистина много хубаво.

Вратата беше отворена, малката рецепция — приятно празна; имаше само покрито с прах бюро и небоядисан стол. Емили Ашър стоеше на вратата, здраво притиснала купчина папки и кутии, балансирани под брадичката й, и се чудеше дали е дошла на точното място. За момент реши да провери бележката, която й беше изпратил Майкъл, но нямаше смисъл: знаеше какво има там. „Апартамент 225. Източен коридор, ниво 224, район Север Едисън.“ Обърна се и кимна на водача си, за да го освободи, след това влезе вътре и остави папките на бюрото.

Изправи се и се огледа, отбеляза колко опърпано е мястото. Стените бяха покрити със стари плакати, подът беше гол, неметен от месеци. Приличаше си направо на изоставен склад.

— Значи това е, а? — меко изрече тя и се усмихна на себе си. Беше очаквала нещо по-величествено, нещо, което по̀ може да се върже с Майкъл Левър, с когото бе работила преди арестуването му. Но това…

Прекоси стаята и затвори вратата, после се обърна, чула гласове иззад вътрешната врата. Смеещи се мъжки гласове.

Плъзна вратата и мина през нея, за да се озове в голям, отворен офис. Майкъл седеше на ръба на дълго лабораторно бюро в далечния край на помещението. Наблизо, отпуснат на стол, седеше втори мъж: късокос атлет горе-долу на годините на Майкъл. Като видяха Емили, двамата млъкнаха, втренчени в нея.

— Мери… — Майкъл скочи от бюрото и тръгна към нея, очевидно доволен, че тя е тук. — Значи лесно ни намери?

Тя се усмихна, ясно разбрала използването на фалшивото й име.

— Нямаше проблеми. И преди съм слизала така надолу… по работа.

— Ясно… — за момент той остана така, като само й се усмихваше, после изведнъж се обърна, сякаш беше забравил нещо, и протегна ръка към другия мъж.

— Извинявай… виж, забравил съм как се прави всичко. Това е Брин… Брин Кустоу. Стар приятел. Бяхме заедно в колежа. И… е, други неща. А това, Брин, е Мери Дженингс.

Емили срещна погледа на младия мъж и кимна кратко, с разбиране. Под „други неща“ Майкъл имаше предвид, че и Кустоу е бил арестуван. И той е бил един от „гостите“ на Ву Ши през последните петнайсет месеца. Можеше да го прочете в очите му. Да види колко много е променил тези млади мъже придобитият опит.