Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

В едно отношение, проблемът беше прост. За изминалите двеста години по-голямата част от научното инженерство беше извършена на микроскопично равнище с използването на два основни „инструмента“ — ЕПМ и НПА. Компании като „Джен-Син“ използваха стандартните ЕПМ — естествени протеинови машини — за изработване на продуктите си, но макар и изключително гъвкави, те бяха свръхчувствителни към температурните амплитуди, затова оперираха при много ограничени температурни разлики. НПА — непротеиновите апарати — изработени от по-твърди молекули, бяха по-силни и по-стабилни от ЕПМ и, следователно, ги използваха навсякъде, където беше възможно, в производството на по-голямата част от технологичния хардуер. Обаче, когато се стигнеше до по-чувствителните области на генетичното инженерство, повечето компании все още работеха с ЕПМ.

От гледна точка на разходите нямаше значение кои се използват при нормални условия, но днес все по-голяма част от производството се пренасяше в огромните орбитални заводи, в стерилни условия и при нулева гравитация.

Понастоящем потенциално по-евтината продукция на орбиталните фабрики беше само на неживи процеси: производство на базов „хардуер“. При всички други процеси — да кажем, при производството на храна или биотехнологията, където трябваше да се използват ЕПМ — икономиите бяха частични — само в резултат на необходимостта да се поддържа атмосфера на борда на корабите фабрики и тази атмосфера да не варира и — в противовес на заобикалящия космически студ — да бъде високотемпературна. Като се изключи тази необходимост, икономиите ще са същите като в онези заводи, които използват НПА, т.е. някъде между петнайсет и двайсет процента от общите производствени разходи.

Икономията щеше да е огромна, ако някоя компания производител успее да патентова наномашина на протеинова основа, оперираща при изключителен студ и във вакуум, тогава със сигурност щеше да има огромни печалби.

Ким дръпна чун към себе си и го вдигна към устата си. Отмести кръглото капаче, нежно наклони чашата и отпи от сладкия черен ча .

Това беше проблем, на който се бе посветил много отдавна — далеч преди Ли Юан да му предостави средствата да основе своя собствена компания — и който за известно време смяташе за нерешим. Как може да се създаде живо същество, което да оперира в отсъствието на онези „дреболии“, които поддържат живота му — топлина и въздух? Двата процеса изглеждат задължителни и със сигурност не могат да се обединят. Но той бе настоявал и докато седеше тук, наблюдаващ кръгчетата дим да се вият от онези древни уста и да се изкачват във въздуха, му бе просветнало как може да се реши това. Сега, три месеца след онова прозрение, най-сетне го беше изработил — до най-дребния детайл. Трябваше още само да опише процеса и да го патентова.

С усмивка остави чун на масата — умората в костите му се балансираше от усещането, че нещо е постигнал. Не само че решението му беше естетически удовлетворително, но и успешно се вместваше в рамките на строгите предписания на Едикта. Принципите, които беше използвал, бяха стари и добре документирани; само начинът, по който ги бе обединил, беше нов.

Кръгчета дим. Засмя се и отпи голяма глътка от ча . Всичко всъщност беше толкова просто — наистина…

— Ши Уард?

Ким се извърна. Оберкелнерът, Чан Су-ли, стоеше с наведена глава на няколко крачки от масата.

— Да, майстор Чан?

Чан сведе още повече глава, после протегна напред табличка със съобщение.

— Простете ми, ши Уард, това го донесе куриер само преди миг. Каза, че трябва да ви го предам веднага.

— Благодаря, майстор Чан — Ким порови в джоба на якето си за монета от пет юана , измъкна я и я подаде на Чан.

Чан не направи нищо, за да вземе монетата.

— Аз ви благодаря, ши Уард, но е достатъчно, че ни оказвате чест с присъствието си в недостойната ни чайна. Ако ми позволите, ще ви донеса чун с пресен Мин Хун .

За момент Ким се втренчи в Чан изненадан, учуден от това, което е чул, после се усмихна.

— Това ще ми е най-приятно, майстор Чан. Тази е най-прекрасната запарка.

Чан се поклони, доволен от комплимента, след това се обърна и остави Ким сам.

За момент Ким поседя така, втренчен в черната повърхност на картата за съобщения, изкушен да я захвърли непрочетена. За последната година старият Левър му беше направил повече от дузина „оферти“, всяка една — по-изключителна от предишната. От последната бяха изминали пет седмици и тези дни Ким очакваше поредната. Какво ли му предлагаше сега старият тиранин? Съдружие? Половината от империята си? Каквото и да беше, не беше достатъчно. Нищо — дори и всичките огромни холдинги на „ИмВак“ — не би могло да го принуди да работи за Левър.